Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Меткалф се метна на аварийната стълба и бързо заслиза по нея. След няколко секунди скочи на улицата и побягна по трамвайните релси. След стотина метра тясната улица го изведе на широк булевард. Заоглежда се неистово, за да избере най-добрия маршрут за бягство, но в същия миг дочу приближаващи стъпки откъм гърба си.

Точно пред него имаше вход към подлез. Спусна се по него. Беше проход за пешеходци под нивото на уличното платно — новост в Москва, която се появи заедно с автомобилното движение. Взимаше по две стъпала наведнъж, промъквайки се през навалицата. После забеляза входа към метрото.

Никога не беше използвал метрото — това бе друга придобивка след последното му посещение в Москва, — но ако приличаше на парижкото, то трябваше да се състои от мрежа от тунели, които щяха да му помогнат да се измъкне от преследвача. Беше рисковано, но всичко останало беше рисковано в този момент, а нищо не можеше да се сравни с опасността да го заловят с документите. Докато връхлиташе през богато украсения мраморен вход, насочвайки се към турникетите, той се оглеждаше за кошчета за боклук, където да хвърли пакета с документи. Нямаше нито едно.

Дълга опашка чакаше пред будка край редиците от турникети; още една опашка, която вървеше по-бързо, чакаше, за да премине през турникетите. Дали си купуваха карнетки? Нямаше представа дали се влизаше с карнетки или с монети, но и нямаше време да провери. Оглеждайки се, видя двама униформени офицери, бяха жени, и реши да рискува. Мина покрай опашката от хора и прескочи един от турникетите. Откъм гърба му долитаха викове и подсвирквания. Не се съмняваше, че русият от НКВД е съвсем близо зад него, но не можеше да губи време да се обръща.

Тичаше покрай мраморни колони, стени с мозайки, кристални полилеи: красотата беше смайваща, напълно неочаквана. „Дворецът на народа“ — така беше нарекъл Сталин метрото и сега Меткалф си даваше сметка защо. Влезе в арковидна галерия, където тълпа от хора се изкачваха нагоре. Беше ескалатор, движеше се към повърхността. Той се метна на подвижната стълба и заслиза в обратна посока, пренебрегвайки гневните протести на хората, проправяйки си път с лакти по невероятно стръмната, бързо движеща се стълба. Беше препълнена с хора и трудно се маневрираше, но нямаше начин да се върне там, откъдето дойде — не и при положение, че агентът от НКВД беше съвсем наблизо. Втурна се надолу, блъскайки се в напиращите в обратната посока тълпи, опитвайки се да се измъкне от ескалатора. Напредваше бавно, твърде бавно!

Чуха се стъпки на тичащи хора, които надуваха свирки. Това му подсказа, че преследвачите го застигат. Бяха няколко, русолявият от НКВД имаше подкрепление. Промъквайки се отчаяно през плътната напираща тълпа, той забеляза страничните перила, широки около осемдесет сантиметра. Дали да не ги прескочи и да слезе долу? Покрай стълбата цилиндрични фенери през няколко метра осветяваха тъмния тунел.

Нямаше избор. Скочи върху металното перило, но удари един от стъклените цилиндри и той се пръсна. Наоколо хората се разпищяха. Перилото беше стръмно и нямаше как да се задържи с крака върху него. Той се смъкна надолу, чупейки лампа след лампа, докато накрая успя да се подпре в ниската част на сводестия таван и да се закрепи стабилно, което мупозволи да измине стъпка по стъпка разстоянието до основата на ескалатора, но не можеше да избегне чупенето на стъклените фенери.

Накрая скочи на пода и за малко да падне върху пазач в синя униформа, който отскочи встрани и започна да вика след него да спре. Меткалф продължи да тича и почти забрави за лудницата, която предизвика.

Влакът, от който прииждаше тълпата, все още не беше потеглил. По високоговорителите се чуха три последователни сигнала. Това означаваше, че всеки момент ще тръгне. Втурна се към него и се метна в най-близкия вагон миг преди вратите да се затворят.

Отпусна се върху пода, без да обръща внимание на изумените физиономии на пътниците. Старец и момче, вероятно дядо и внук, се отдръпнаха назад, възрастният дори закри с ръце детето.

Важното е, че успя. Влакът увеличи скоростта. Русолявият от НКВД остана на спирката. Но все пак не биваше да забравя, че вероятно имат процедура за сигурност — телефонна връзка между станциите, а може би радиостанции. Агентът от НКВД, който, ако не друго, беше изключително съобразителен, със сигурност беше звъннал да изпратят хора на следващата спирка.

След като се изправи, видя, че не беше успял да се отскубне от русия.