Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Той беше там, в съседния вагон, и се мъчеше да отвори вратата между двата вагона, която по принцип се отваряше само при спешни ситуации. Господи! Проклетият агент сякаш беше вързан за него. Меткалф видя как мъжът се обърна и побягна към другия край на вагона, за да извика някого от персонала, вероятно кондуктора, може би милиционер! Дали щеше да открие някого в този вагон? Или в следващия?

Изведнъж спирачките изсвириха и влакът спря насред тунела. От двете му страни се виждаха черни стени.

По някакъв начин агентът на НКВД беше успял да убеди машиниста да спре влака, за да приклещи Меткалф в капан. Или просто беше издърпал аварийните спирачки?

Но Меткалф нямаше намерение да се предаде лесно. Изтича до вратите и мушна пръстите си между гумените уплътнения, опитвайки се да отвори. Вратите бяха здраво залостени. Механизмът за отваряне беше замислен така, че да ги държи плътно затворени между станциите. Очевидно беше невъзможно да ги раздалечи, колкото и да се напъваше. Момченцето, което го наблюдаваше от скута на своя дядо, се разплака. Някакъв мъж се развика и започна да маха с ръце като луд.

Меткалф опита с прозореца. Там му провървя. Стъклото се плъзна надолу. Той се качи върху кожената седалка и се протегна в тъмното. Пространството беше само няколко стъпки. Хвана се за една от подпорните планки на тунела и се изтегли нагоре, после измъкна краката си през отвора на прозореца и скочи. Заболя го, разстоянието до земята беше по-голямо, отколкото очакваше.

Най-важното бе, че се измъкна от влака. Ами сега… Сега накъде?

Виковете продължаваха да кънтят, докато той се промъкваше край стената на тунела. Единственото осветление идваше от вътрешността на влака, но то беше достатъчно, за да се забелязват разположените на равни разстояния ниши от няколко стъпки в стените, които явно работниците на метрото използваха да се предпазват от минаващите влакове.

Спомни си за фенерчето в задния джоб на панталоните си и го измъкна. Включи го, но почти веднага последва експлозия. Меткалф продължи да се промъква в тъмницата, а през това време куршумите се забиваха в стените на сантиметри от него, а стрелбата отекваше из целия тунел. Обърна се и видя русия, който стреляше от вагона. Пистолетът му „Токарев“ беше опрян под ъгъл върху смъкнатия прозорец. Явно агентът на НКВД се бе отказал да хване Меткалф жив. Опитваше се да го убие. Нямаше да му позволи да се измъкне.

Пространството беше ограничено и Меткалф не можеше да маневрира, за да се предпазва по-добре от куршумите. Между спрелия влак и стената разстоянието бе само две стъпки. Той само можеше да заляга върху баласта на земята. Стрелбата продължаваше методично и ритмично. Меткалф извади пистолета си от колана на панталоните и на свой ред започна да стреля. Даде два изстрела, но русият се бе отдръпнал от прозореца.

Разнесе се нов шум: звукът от включените двигатели на влака. Той отново потегляше. Меткалф скочи на крака и се отдръпна от колелата на влака, притискайки гърба си към стената на тунела. Усещаше силната въздушна струя; отдръпна главата си назад, тъй като набиращият скорост влак минаваше на няколко сантиметра от лицето му. Нямаше никаква възможност да се движи и притиснат плътно към стената, представляваше лесна, неподвижна мишена. Вдигна пистолета си и се опита да го насочи към минаващия влак. Но не успя да заеме позиция за стрелба навреме. Зърна бледите очи на своя преследвач, видя пистолета му, насочен смъртоносно срещу лицето му през стъклото на прозореца, на няколко метра пред себе си. Това е краят, помисли си той. Не мога да мръдна, не мога да се предпазя. Но не мога да позволя също да се случи това! И изведнъж Меткалф рязко снижи тялото си надолу, внимавайки да не закачи влака с главата си. Всичко стана за части от секундата. Той мярна ухилената физиономия на русия, който присвивайки едното си око, стреля; видя оранжевобелия пламък в дулото, докато се смъкваше надолу, и усети как куршумът го лизна по рамото, причинявайки му остра болка.

За миг всичко свърши. Влакът отмина и той се изправи върху релсите. Опипа раната, усети лепкавата кръв, която беше избила върху дебелата ватенка. Болеше го, кръвотечението беше обилно, но раната не беше дълбока. Най-важното бе, че остана жив. Попипа пакета с документи под ватенката. Шумоленето на целофана му подсказа, че са на мястото си.

Трябваше да избяга, но как? Разстоянията между спирките на московското метро достигаха до два километра. Въпреки болката можеше да стигне през тунела до следващата спирка, но знаеше, че щеше да е голяма грешка. Преследвачът му знаеше, че е улучил Меткалф, но едва ли щеше да си помисли, че го е убил. Би било безотговорно предположение. Никой опитен агент, какъвто без съмнение беше русият, не би си го позволил. Не беше изключено дори да е слязъл на следващата спирка, за да изчака появата на Меткалф. Освен това щеше да организира издирване в тунела. Това щеше да означава временно да се преустанови движението на влаковете. НКВД разполагаше с подобна власт. Не, щеше да е опасно за Меткалф да се върне на предишната спирка или да продължи до следващата.