Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Ако наистина нещо се е случило с баща ми преди години, нещо толкова жестоко, че да промени живота му, може би ще намерим някаква следа в къщата в Роквил. Той пази документи от всички места, където е служил. Снимки, списъци, неща, които са били важни за него. Мисля, че ще трябва всичко да прегледаме.

— Ясно. По-добре да го свършат двама, отколкото трима — допълни Питър, странно облекчен, че тъкмо това е имала пред вид. — Може би по-добре е вие сама да ги прегледате. А аз ще стоя до вас и ще водя бележки.

Алисън потърси очите му с онзи необясним, безстрастен поглед, който му напомняше за баща й. Но в гласа й имаше топлота:

— Много сте деликатен. Качество, което ценя. Аз не съм такава.

— Имам чудесна идея. Притежавам неоспорим талант: готвач съм от класа. Вие сте нетърпелива да се доберете до Роквил. Аз също. Да спрем в някой супермаркет да купя нещо — например пържоли, картофи, уиски.

— Така ще спестим много време — усмихна се тя.

— Значи, решено!

Поеха по шосето, което водеше на север и запад, дълбоко във вътрешността на Мериленд, и спряха само в Рандолф Хилс за някои хранителни покупки и уиски.

Свечеряваше се. Декемврийското слънце слезе ниско зад хълмовете; удължени сенки с причудливи тъмни форми пресичаха пътя на военната кола и бързо изчезваха. Питър отби от главното шосе по криволичещия страничен път, който водеше за къщата на генерала, скоро стигнаха равните земи на чифлика и забеляза оградата от бодлива тел и нивата зад нея, където само преди три месеца едва не загуби живота си.

Пътят остро извиваше. Кракът му остана върху газта, боеше се да намали. Трябваше да се махне от това място. Болката веднага се настани в лявото му слепоочие, започна да пълзи надолу, да лази по врата му, да пулсира в основата на черепа му. По-бързо!

— Питър! Недейте, за бога!

Изскърцаха гуми; той здраво стисна волана, докато взеха завоя и излязоха от него. После удари спирачка и уби скоростта.

— Какво става?

— Нищо — излъга той. — Просто не мислех. — Той усети погледа й върху себе си. Не бе успял да я измами. — В същност не е така — продължи Питър. — Спомних си първото си идване тук, когато се видях с баща ви и майка ви.

— И аз мислех за последното си идване в Рочъстър. Това лято. Дойдох за няколко дни. Трябваше да остана седмица, но не етана. Скокнах и си тръгнах, като наговорих някои неща, които не би трябвало да изричам.

— Когато баща ви съобщи, че ще се пенсионира ли?

— Вече го бе направил. Това ме вбеси най-много. Ние винаги обсъждахме заедно важните неща. А когато взима най-важното решение в живота си, пренебрегва моето мнение. Наговорих му отвратителни неща.

— Той е извършил неочаквана постъпка и не ви е обяснил мотивите си. Реакцията ви е била напълно естествена.

Продължиха в мълчание. Никой не каза нищо съществено в последните минути от пътуването. Нощта падна бързо. Луната се появи на небосклона.

— Пристигаме. Ето бялата пощенска кутия — рече Алисън.

Чансълър намали скоростта и сви по автомобилната алея, скрита от гъсти шубраци и ниско надвиснали клони. Ако не беше пощенската кутия, алеята спокойно можеше да се пропусне.

Къщата стоеше в своята тайнствена самота, обикновена, смълчана, изолирана. Лунната светлина се процеждаше между дърветата и рисуваше сенки по фасадата. Сега на Питър прозорците му се сториха по-малки, покривът по-нисък. Алисън слезе и тръгна по тясната пътечка към вратата. Чансълър я последва с покупките от магазина в Рандолф Хилс. Тя отключи.

Двамата моментално усетиха миризмата. Не че бе натрапчива или неприятна, но бе проникнала навсякъде. Като аромат на мускус, някакво неуловимо, замиращо дихание побягна от затвореното помещение навън в нощния въздух. Алисън зажумя към лунната светлина и наклони замислено глава. Питър я наблюдаваше. За миг му се стори, че тя потрепери.

— На майка ми е — каза тя.

— Парфюмът ли?

— Да. Но тя почина преди месец.

Чансълър си спомни думите й в колата.

— Казахте, че сте идвали за последен път през лятото. Не дойдохте…

— За погребението ли?

— Да.

— Не бях на погребението. Не знаех, че е починала. Баща ми се обади, когато всичко бе свършено. Нямаше съобщение, нито служба. Затворено погребение, само той и жената, която не можеше да забрави, но която никой друг не си спомняше. — Алисън влезе в мрачния коридор и запали лампата. — Елате да оставим покупките в кухнята.

Минаха в малката трапезария и оттам през летяща врата — в кухнята. Алисън светна лампите и се разкри подредба с необичайно старомодни шкафове, контрастираща с модерния хладилник. Сякаш в кухнята, издържана в стил 1930 година, грубо се натрапваше футуристична апликация. Питър си спомни първото впечатление от къщата. С изключение на кабинета на генерала всичко бе старомодно, сякаш нарочно мебелирано за друга епоха.