Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

После просна две одеяла на пода пред камината, само на сантиметри от кушетката, и се опъна отгоре. Много неща му се изясниха през последните няколко часа, но не бе разбрал, че е съсипан от умора. Заспа моментално.

Събуди се стреснат, за миг не проумя къде се намира: сепна го изпукването на дърво в люлката си от въглени. От прозореца нахлуваше бледа светлинка. Бе ранно утро. Погледна към Алисън. Тя все още спеше и дишаше дълбоко. Питър погледна часовника си. Беше шест и двайсет. Бе спал почти седем часа.

Стана, обу панталоните си и отиде в кухнята. Пакетите с покупки стояха още неразтворени. Той ги остави настрана. Ровейки из старомодните шкафове, откри кафеник с цедка, в стила на обзавеждането. Сигурно бе от преди четиридесет години. В хладилника намери кафе и се помъчи да си спомни как се работи с тази кафеварка. Направи най-лесното — постави я върху ниския пламък на печката.

Върна се във всекидневната и безшумно се облече. Излезе в коридора и отвори външната врата. Двата куфара и неговата чанта нямаше да им свършат работа, ако продължаваха да стоят в армейската кола, паркирана на малката алея отпред.

Навън бе студено и влажно. Зимата в Мериленд все още не можеше да се реши дали да покрие всичко със сняг, или да задържи сковаващата ледена мъгла. Влагата бе плътна и пронизваща. Питър отвори колата и се пресегна към задните седалки за багажа. Очите му се разшириха от ужас. Не смогна да подтисне хрипливия звук, който се изтръгна от гърлото му. Гледката бе зловеща, чудовищна. Но тя обясняваше кръвта по стените на кабинета на генерала и кръвта по нощницата.

Върху куфара му, който стоеше на седалката над куфара на Алисън, се виждаха разкъсаните задни крака на някакво животно, грозните му сухожилия стърчаха вън от подгизналата в кръв козина. А върху куфара му с пръст, натопен в кръв, бе изписано:

ЧАСОНГ

Първоначалният шок бързо се смени с вълна от страх и отвращение. Той се измъкна от колата и хвърли бърз поглед към гъсталака и пътя отсреща. Внимателно заобиколи автомобила. Наведе се и вдигна голям камък, без да си дава сметка защо, просто усети странна сигурност с примитивното оръжие в ръце.

Изведнъж изпука клонка! Някъде се пречупи вейка. Тук или там… стъпки!

Някой тичаше. Затича се изведнъж. По чакълестата настилка.

Питър не разбра дали страхът му изчезна от този шум или от обстоятелството, че някой все пак бягаше от него. Хукна бързо по посока на шума. Но стъпките заглъхнаха. Вероятно сега човекът бягаше по твърда повърхност, не по чакъла. По пътя!

Питър се хвърли в храсталака, клонките шибаха лицето му, дънери и коренища спъваха нозете му, но стигна до пътя. На петдесетина метра пред него някаква фигура тичаше в ранното неясно утро към някакъв автомобил. Пушекът от ауспуха се смесваше с утринната мъглявина. Невидима ръка отвори отвътре дясната врата и тичащият се хвърли вътре. Автомобилът бързо се изгуби в дрезгавината.

Питър застана на пътя, пот се стичаше по челото му. Пусна камъка и изтри потта.

Спомни си думите на една разгневена жена при светлината на свещите в хотел „Хей-Адамс“.

Узаконен произвол.

Сега сам стана свидетел. Някой искаше да накара Алисън Макандрю да обезумее от страх. Но защо? Баща й вече го нямаше. Какво можеше да спечели, като изплаши дъщерята?

Реши да скрие този ужас от Алисън. Искаше да я запази. Всичко стана толкова бързо, но той усети, че една празнина в него се запълни. Алисън влезе в живота му.

Питаше се дали ще продължи връзката им. Изведнъж въпросът придоби за него особена важност. Бързо се върна в колата, измъкна кървавите крака на животното и ги хвърли сред дърветата. Взе багажа и го внесе в къщата. Слава богу, Алисън още спеше.

Остави нейния куфар в антрето, а своя и чантата отнесе в кухнята. Спомни си отнякъде, че студената вода отмива кръвта по-лесно от топлата. Намери книжни салфетки и след десетина минути кожата на куфара бе съвършено чиста. Останалите малки петънца изчегърта с кухненския нож, докато контурите на буквите напълно се заличиха.

А после, необяснимо за самия себе си, извади тефтера и го разтвори върху старомодната кухненска маса. Кафето вреше. Наля си чаша и седна. Загледа се в жълтата страница с изписаните букви. Това не бе само обичайният сутрешен навик. Просто му бе нужно да изследва собствените си мисли и вълнение, като ги прехвърли върху някого от своите герои. Защото току-що бе преживял събитие, в каквото сам бе поставил своя герой. Сякаш го следваха слепешката.