Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Надписът на стената бе все още незасъхнал. Кръвта по парцаливата нощница още влажнееше. Кабинетът на генерала бе претърсен основно, работа на професионалисти. Вратичките и чекмеджетата на бюрото зееха отворени, кожената тапицерия старателно разпрана. Касите на прозорците бяха изтеглени, книгите извадени от библиотеката, подвързиите им внимателно разпрани.

Питър отведе Алисън в кухнята и наля две чаши чисто уиски. Върна се в мазето, запали пещта и запуши с парцали зеещата дупка в стъклото. Във всекидневната камината работеше. Имаше цял кош с дърва. Разпали огън и двамата седнаха на дивана пред камината. Ужасът бе попреминал, но въпросите оставаха.

— Какво е това Часонг? — попита той.

— Не знам. Мисля, че е място в Корея, но не съм сигурна.

— Ако узнаем, може да разберем какво се е случило. И какво са търсели.

— Всичко е могло да се случи. Беше война и… — Тя млъкна, загледана в пламъците.

— И той е бил войник, който е изпращал други войници в боя. Може всичко да се окаже така просто. Някой загубил син или брат и търси отплата. Чувал съм за такива случаи.

— Но защо точно от него? Такива имаше стотици. А той винаги е повеждал войниците си напред, не е оставал зад тях. Никой никога не е поставял под въпрос решенията му.

— И все пак има някой. Някой, който не може да прости.

Тя го загледа, без да продума няколко секунди.

— Усетихте какво казахте, нали? Дали този човек е луд, не знам, но това, което той знае или мисли, че знае, е истина.

— Не съм се замислил дотам. Надали има връзка.

— Положително. Баща ми не би обърнал гръб на всичко, в което вярваше, ако не е имало нещо друго. — Тя потрепера. — Какво ли би могъл да извърши?

— Нещо във връзка с майка ви.

— Невъзможно.

— Така ли? Видях тази нощница, когато идвах тук. Тя беше облечена в нея. Беше паднала. До нея се търкаляше счупена чаша.

— Тя вечно нещо чупеше. Разрушителен дух. Нощницата е последната й жестока шега. Тя символизира безсилието на баща ми. Това не бе тайна.

— Къде бе майка ви по време на войната в Корея?

— В Токио. Двете бяхме там.

— През петдесета, петдесет и първа?

— Там някъде. Бях малка.

— На шест години?

— Да.

Питър отпи от уискито си.

— И тогава ли се разболя майка ви?

— Да.

— Баща ви каза злополука. Спомняте ли си какво е станало?

— Знам какво стана. Тя се удави. Наистина се удави. Съживиха я с електрошокове, но твърде дълго бе стояла без кислород. Той причини мозъчното увреждане.

— Как стана това?

— Попадна в подводно течение на плажа във Фунабаши. Водите я повлякоха. Спасителите не можаха да я намерят навреме.

И двамата дълго мълчаха. Чансълър изпразни чашата си, стана и разбърка огъня.

— Да приготвя ли нещо за ядене? А после ще се върнем…

— Аз там повече няма да вляза! — прекъсна го Алисън със суров глас, после откъсна очи от огъня и го погледна. — Извинявайте. На вас най-малко имам право да викам.

— Но тук няма друг. Затова, ако ви се вика…

— Знам — прекъсна го тя отново, — позволено е.

— Така мисля.

— Безгранично ли е търпението ви? — Тя изрече въпроса кротко, с едва доловим насмешлив блясък в очите. Той усети нейната топлота и уязвимост.

— Не бих казал, че съм от особено търпеливите. Това определение рядко може да се приложи към мене.

— Ще проверя истинността на думите ви. — Алисън се надигна от дивана, приближи се към него и сложи ръце на раменете му. Нежно прокара пръсти по бузата, очите, накрая по устните. — Аз не съм писателка. Аз рисувам моите думи са рисунките. Но не мога да нарисувам това, което мисля или чувствувам в момента. Затова се обръщам към вашето търпение, Питър. Ще ми го дадете ли?

Притисна се в него, притисна и устните си в неговите. Той усети треперещото й тяло, когато се сгуши в него. „Тази нейна потребност се дължи на изтощението и на внезапното й чувство за всепоглъщаща самота“, помисли си Питър. Тя жадуваше отчаяно да запълни с друга любов любовта, която й бе отнета. Нещо, някой трябваше да я замести, макар и за малко, за миг.

О, господи! Той я разбра. Това донякъде напомняше на неговите терзания, родени от същото изтощение и от същото чувство за самота и за вина. Изведнъж си даде сметка, че от месеци насам няма с кого да разговаря, че не бе допускал никого до себе си…

Алисън заспа дълбоко и Питър разбра, че е безсмислено да се качва горе и да търси легло. Донесе одеяла и възглавници. Огънят бе замрял. Повдигна главата на Алисън, подложи под нея най-меката възглавница и я зави с одеяло. Тя не помръдна.