Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Тогава разговаряхме за други неща. Много по-важни за него.

— Споменахте го по телефона. Че някакъв човек ви дал името му и казал, че са го принудили да напусне армията. Но защо? И как? Звучи невероятно. Не че нямаше хора, които искаха да напусне поста си, но те не биха могли да го принудят.

— А майка ви?

— Какво майка ми?

— Тя беше болна.

— Да, беше — потвърди момичето.

— Те са искали той да се отърве от нея, да я остави в клиника, но той отказал.

— Това бе негова работа. Не се знае дали, ако бе останала в клиника, щеше да получи по-добра помощ. Господ е свидетел, че той избра най-трудния за него път. Обичаше я, това бе важното.

Чансълър я наблюдаваше проницателно. Твърдостта, точните и отсечени думи бяха само фасада, а дълбоко зад тях се криеше чувствителна и ранима душа. Той не можеше да се стърпи. Реши да говори направо:

— Вие говорите, сякаш не сте я обичали.

Гняв проблесна в очите й.

— Майка ми се разболя, когато бях на шест години. В същност аз не я познавам. Не познавам жената, за която се е оженил баща ми, жената, която той цял живот не можа да забрави. Ако това ви подсказва нещо?

— Прощавайте. Държа се като глупак. Сега разбирам.

— Не като глупак, а като писател. Аз дълго имах близък приятел писател. Вие просто си играете с хората, без да искате.

— Не исках… — опита да се защити Питър.

— Зная. Казах, правите го, без да искате.

— Аз познавам ли приятеля ви?

— Може би. Той работи за телевизията. Живее в Калифорния. — Не спомена името му. Вместо това се пресегна към цигарите и запалката на съседната масичка. — Защо според вас баща ми е бил принуден да напусне армията?

Чансълър се смути.

— Нали току-що ви казах. Заради майка ви.

Тя остави запалката, без да снема от него очи.

— Какво?

— От армията са настоявали да я остави в някаква клиника за душевноболни. Той е отказал.

— И според вас това е причината?

— Така мисля.

— Тогава грешите. Сигурно сте подразбрали — ненавиждах много неща в армията. Но онези там в никакъв случай не са имали лошо отношение към майка ми. Повече от двадесет години колегите на баща ми, и по-високо-стоящи, и по-нискостоящи, проявяваха разбиране и съчувствие. Помагаха му както могат. Това като че ли ви изненадва?

Питър наистина бе изненадан. Сам генералът го бе изрекъл: „Ето сега разбирате каква е унищожителната информация… лекарите искаха да я оставя в клиника… Аз отказах да го сторя.“ Това бяха негови думи.

— Недоумявам наистина. Тогава според вас защо баща ви се е оттеглил? Знаете ли?

Тя дръпна дълбоко от цигарата си. Погледът й се зарея, виждаше неща, които Питър не можеше.

— Казваше, че е свършено с него, че вече нищо не го интересува. Като ми го каза, разбрах, че частично се е предал. Знаех, че скоро ще се предаде окончателно. Не както се получи наистина. Пък дори и това. Убит при грабеж. Мислила съм си. Приляга му. Като последен протест. Просто е искал да докаже нещо на себе си.

— Какво имате пред вид?

Алисън отново го погледна:

— Най-просто казано, баща ми загуби своя дух и воля за борба. И когато ми изрече онези думи, той изглеждаше най-тъжния човек на света.

Питър не отговори веднага. Беше объркан.

— Самият той ли каза, че „вече нищо не го интересува“?

— В същност, да. Всичко му беше омръзнало. Вътрешните борби в Пентагона са много жестоки. Те нямат край. Все въоръжаване и въоръжаване. Баща ми казваше, че това е понятно. Хората, които сега ръководят армията, бяха все млади офицери, хвърлили се в една война, която за тях е значела много, война, където въоръжението печели. Ако бяхме загубили тази война, нищо не би останало.

— Когато казвате война, „която е значела много“, имате пред вид?…

— Искам да кажа, мистър Чансълър — прекъсна го девойката, — че от пет години баща ми се противопоставяше на политиката ни в Югоизточна Азия. Бореше се срещу нея навсякъде и с всички сили. Но бе твърде сам в тази борба. Като прокажен.

— Боже мой… — Мислите на Питър неволно се върнаха към неговата книга. Генералът, който той представяше в пролога, бе същият прокажен, какъвто Алисън Макандрю току-що описа.

— Баща ми не се бъркаше в политиката. Неговите преценки не се основаваха на политическите събития. Те бяха чисто военни заключения. Знаеше, че войната не може да се спечели с конвенционални средства, а използуването на неконвенционални бе немислимо. Не можехме да я спечелим, защото тези, за които воювахме, не бяха на наша страна. Лъжливите сведения, които постъпваха от Сайгон, казваше баща ми, са повече, отколкото в цялата история на военните ни съдилища… Според него тази война бе едно безразсъдно прахосване на човешки живот.