Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Агенцията за наемни коли на летището „Далъс“! Той бе телефонирал тогава от хотел „Хей-Адамс“ и бе разговарял с директора. Директорът му обясни, че ще се погрижат да поправят колата и ще му изпратят сметката. Чансълър му позвъни отново.

— Да, разбира се, спомням си разговора ни, мистър Чансълър. Четох напоследък вашата…

— Получихте ли обратно колата?

— Естествено.

— Някой от вашите хора трябва да е посрещнал камиона с натоварената кола от Роквил. Видял ли се е с полицая Донъли? Може ли да проверите?

— Не стана нужда. На следния ден колата бе докарана в гаража ни. Казвахте, че е пострадала, но по колата нямаше никакви повреди. Даже си спомням думите на диспечера, че по-чист автомобил никой не му бил връщал.

Питър полагаше усилия да се владее.

— А нали човекът, който е докарал колата, трябва да се разпише?

— Да, разбира се.

— Кой се е разписал?

— Момент. Ако почакате, ще проверя.

— Ще чакам. — Питър стискаше слушалката с всички сили, чак мускулите на ръката го заболяха. Мозъкът му сякаш бе чужд. Навън снегът продължаваше да вали.

— Мистър Чансълър?

— Да?

— Трябва да е станала някаква грешка. Според диспечера подписът върху документа е вашият. Може би има недоразумение. Тъй като вие сте наели колата, човекът, който я е върнал, е помислил…

— Не, не, няма грешка — с тих глас го прекъсна Питър.

— Моля?

— Много ви благодаря. — И затвори телефона.

Всичко ставаше ясно. Всичко. Ужасното лице-маска. Сребристият „Континентал“. Чистият, поправен „Шевролет“ в гаража във Вашингтон. Блестящият „Мерцедес“ пред дома му в Ню Йорк. Бележката на вратата.

Това бе дело на Лонгуърт. Навсякъде Лонгуърт. Гротескното, напудрено лице, дългите тъмни коси, тъмните очила… и натрапването на спомена за чудовищната среднощна буря преди година, която завърши със смърт. Лонгуърт е проучил всичко. Той се опитва да влуди Чансълър. Но защо?

Питър се върна на дивана, трябваше да приседне, да прогони болката от слепоочията. Погледът му падна върху вестника и веднага реши какво да предприеме по-нататък.

Алисън Макандрю.

Откри номера й в нюйоркския телефонен указател, но телефонът не даваше сигнал. Това означаваше, че има нов, необявен номер.

Тогава позвъни в агенцията „Уолтър Грийн“: секретарката съобщи, че мис Макандрю ще отсъствува няколко дни. Не обясни защо, нито пък той попита.

Но поне взе адреса й. Жилищен блок на Петдесет и четвърта Източна улица. Знаеше къде се намира — до реката. Нямаше избор. Трябваше да се види с тази жена, да поговори с нея.

Нахвърли пътни дрехи в „Мерцедеса“, сложи ръкописа в чантата и пое към града.

Вратата отвори тя, в големите й тъжни очи се четеше интелигентност и любопитство. Може би любопитство, примесено с раздразнение, независимо от тъгата по лицето й. Тя бе висока, носеше сдържаността на баща си и чертите на майка си. Нежна, с елегантна, изваяна фигура, може би малко надменна. Светлокестенявите й коси бяха непретенциозно оформени. Носеше бежов панталон и жълта блузка, разкопчана на врата. Под очите й личаха тъмни кръгове, следите от скръбта бяха забележими, но не се натрапваха.

— Мистър Чансълър? — директно запита тя, без да му предложи ръка.

— Да — кимна Питър. — Благодаря ви, че ме приемате.

— Бяхте твърде убедителен по домофона. Заповядайте.

Той влезе в неголемия апартамент. Всекидневната беше модерна и функционална, преобладаваха правите и остри форми от хром и стъкло. Стая на дизайнер, от нея вееше студенина, но някакъв уют се внасяше от присъствието на домакинята. Въпреки външната прямота Алисън Макандрю притежаваше нескривана топлота. Посочи му един фотьойл. Той седна, а тя — срещу него.

— Бих ви предложила нещо за пиене, но не бих желала да ви задържам толкова.

— Разбирам.

— Все пак съм смутена, дори изпитвам някакво страхопочитание.

— Боже мой, за какво?

— То стана посредством баща ми. Аз „открих“ книгите ви едва преди няколко години. Имате почитателка в мое лице.

— Може би има още неколцина като вас, за радост на издателя ми. Но няма значение, не съм дошъл за това.

— Баща ми също харесваше книгите ви. Казваше, че сте много добър. Беше чел два пъти „Контраудар!“. Струваше му се страшна и твърде правдоподобна.

Питър беше изумен. Генералът не бе изразил тези свои чувства. Никакво възхищение, само съвършено бегло признание, че знае кой е Питър.

— Не знаех. Не ми го е казвал.

— Не бе склонен към ласкателство.