Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Хувър държи снимките. Бунтът й е потушен.

Пристига и третият човек от групата, бивш член на правителството, разкрит, че е таен хомосексуалист. Той донася тревожни новини. Хувър постигнал временно примирие с Белия дом. Всеки перспективен кандидат от опозицията ще бъде в нещо изобличен и елиминиран. Където липсват факти, ФБР ще си послужи с инсинуации. Само споменаването на ФБР е достатъчно, за да създаде паника сред политиците. И докато човек съумее да се защити, ударът е постигнат.

Опозицията ще се опре на най-слабия си кандидат. Изборът на сегашния титуляр ще бъде осигурен. От споразумението става ясно, че Хувър притежава достатъчно унищожителни стрели и срещу Белия дом. За да не ги използува, директорът ще осигури контрол над възловите проблеми на страната; практически той ще я ръководи.

«Той стигна твърде далеч. Много жертви се натрупаха, много убити. Той трябва да бъде свален, все едно как. Дори ако трябва да се посегне на живота му.»

Сенаторът е дълбоко потресен от тези думи. Той знае какво значи да усетиш ножа на Хувър, опрян в гърлото ти, но все пак съществуват законни пътища за борба с него. Изважда от чантата си доклада на Мередит. Стигат до решение да се свържат с лицето, което отговаря за личните досиета на Хувър. Да се направи всичко възможно, за да го привлекат на тяхна страна. Досиетата трябва да бъдат отнети.

«Първо досиетата. Ако се използуват, както Хувър си служи с тях, те ще се ползуват с години! Затова — унищожение! Друг път няма.» Бившият член на правителството е непоколебим. Сенаторът отказва да го слуша. Не желае да разисква предложението му. Напуска, като казва, че ще уреди среща с Мередит.“

Питър спря дотук. Имаше достатъчно материал, за да започне истинското писане. Грабна молива и започна.

Потънал в страниците, той не забелязваше как времето тече. Облегна се назад и погледна през прозореца. Изненада се — навън прехвръкваха малки снежинки. Не биваше да забравя, че вече е средата на декември. Как изминаха толкова месеца?

Мисис Олкът бе донесла пресата и Питър реши да прекъсне за малко писането. Беше десет и половина, а той пишеше от пет и петнадесет. Пресегна се към вестника върху масичката за кафе и го разгърна. Все едни и същи заглавия. Парижките преговори в застой — какво ли точно значеше това? Хора умират: виж, значението на това му бе известно.

Погледът му спря върху една колонка в десния долен ъгъл на първа страница. Изведнъж остра болка прониза слепоочията му.

Трупът му изхвърлен на брега на Уайкики.“

Уайкики! О, небеса! На Хавайските острови!

Репортажът беше чудовищен. По трупа на Макандрю били открити две дупки от куршум — единият пронизал гърлото, другият пробил черепа под лявото око. Смъртта е настъпила моментално, десетина-дванадесет дни преди изхвърлянето на трупа.

Очевидно никой не е знаел, че генералът е на Хавайските острови. Никакви резервации на негово име в хотелите и авиокомпаниите. Разследването, проведено от военните институции на острова, не дало никакъв резултат: явно генералът не е контактувал с никого. Заглавието на следващия параграф го сепна силно:

„Съпругата му се помина преди пет седмици.“

Информацията за нея бе съвършено оскъдна. Починала „след продължително боледуване, което през последните години я сковало напълно“. Дори репортьорът да е знаел нещо повече, великодушно го е премълчал. По-нататък историята приемаше необикновен обрат. Щадейки съпругата на Макандрю, журналистът се бе потрудил да очерни генерала по начин, достоен за романа за Хувър.

„Хавайската полиция проверява истинността на слуховете, че бившият високопоставен американски военнослужещ бил свързан с престъпни елементи, действуващи от Малайския полуостров през Хонолулу. На Хавайските острови живеят много бивши военни със своите семейства. Все още не е изяснено по какъв начин тези слухове са свързани с убийството.“

„Тогава защо въобще включват тази информация?“, гневно се питаше Питър, като си спомни мъчителната гледка: генералът, люлеещ в обятията си болната си жена. Прелисти бързо страниците да намери продължението на статията. Следваше кратка биография, с почит към военните заслуги на генерала, която завършваше с неговото внезапно и неочаквано оттегляне от поста му и разногласията му с Комитета на началник-щабовете. Намекваше се за болестта на жена му и свръхскъпото й лечение и тънко се загатваше, че белязаният генерал бил жертва на жесток психологически стрес. А читателят сам бе оставен да направи връзка между „стреса“ и споменатите по-горе „слухове“.