Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Получихте всичко — продължи Браво, като сниши глас. — Изпълнени бяха всички морални задължения, нищо не се щадеше. Учихте в най-добрите училища, с всички предимства…

— Но не забравяйте спомените от миналото, Браво.

— Да, спомените — съгласи се Мънро Сейнт-Клеър.

— Не ме разбрахте правилно — отривисто реагира Варак. — Аз не търся съчувствието ви. Казвам ви това, което не мога да забравя. — Варак пристъпи по-близо до бюрото. — Осемнайсет години се разплащам за тези спомени. Доброволна разплата. В Съвета за Национална сигурност няма равен на мен, мога да разпозная нациста под каквато и форма да се крие и го преследвам до дупка. И ако мислите, че съществува някаква разлика между предназначението на тези досиета и целите на Третия райх, жестоко се лъжете.

Варак млъкна. Кръвта бе нахлула в лицето му, той почти крещеше, но, разбира се, успя да се овладее. Мънро Сейнт-Клеър мълчаливо наблюдаваше агента и постепенно гневът му взе да затихва.

— Много сте убедителен. Ще събера „Инвър Брас“. Всички трябва да бъдат в течение.

— Не, не назначавайте заседание. Поне засега.

— Този месец се предвижда заседание. Трябва да изберем нов Генезис. Аз съм вече стар. Венис и Кристофър също. Остават Банър и Парис. Съществува страхотна…

— Моля ви! — Варак се хвана за бюрото. — Не свиквайте още заседание.

Сейнт-Клеър присви очи.

— Защо?

— Чансълър започна да пише романа си. Първата част от ръкописа бе предадена преди два дни. Проникнах в машинописното бюро и прочетох всичко.

— Е?

— Вашите предположения се оказаха по-точни, отколкото очаквахте. Чансълър е прозрял някои неща, които не ми бяха хрумнали. „Инвър Брас“ е попаднал в романа му.

Настъпиха неочаквани студове и есента се превърна в зима. Изборите приключиха, резултатите от тях — така неочаквани, както и студовете, които сковаха цяла Пен-силвания. Медисън Авеню и измамата надделяха над колебливите аматьори. Никой нищо не спечели, а най-малко страната.

Питър не следеше с особено внимание политиката. Щом като играчите заеха местата си, интересът му напълно изчезна. Затова пък бе изцяло погълнат от книгата. Всяка сутрин се впускаше в своето приключение. Сюжетът се бе вече избистрил в съзнанието му и героите бяха вече оформени.

Пишеше седма глава — когато, почтените хора стигат до непочтеното решение: убийство. Убийството на Джон Едгар Хувър.

Преди да разгърне всяка глава, той си съставяше подробно резюме. После оставяше резюмето настрана и почти не се консултираше с него. Тази техника му бе подсказана от Антъни Морган преди години.

„Изготви си насока, за да знаеш, че няма да се луташ, но не я следвай сляпо, не възпирай естествената склонност към импровизация.“

„Колко странно се държи Тони“, помисли си Чансълър, като се надвеси над ръкописа. Бяха разговаряли на няколко пъти след онзи безумен, невероятен случай преди няколко седмици в „Клойстърс“ и Морган нито веднъж не се върна на него. Сякаш нищо не бе се случило.

Но Тони бе прочел първите стотина страници от романа. Каза, че това е най-доброто, написано от Питър. За Чансълър само това имаше значение. За него книгата бе всичко.

„Дъждовен следобед в апартамента на вашингтонски хотел. Сенаторът наблюдава как дъждът удря по стъклата. Мисли си за онзи ден преди тридесет години, за онзи инцидент в колежа, който, ако сега бъде разкрит, ще го отстрани от президентската кампания. Така поне му подхвърли пратеникът на Хувър. Не можеше да си спомни кога и как точно стана. Тогава чувствата му бяха буйни и невъздържани. Но фактът оставаше: подписът му от младини стоеше върху членската карта на организация, която по-късно се разкри, че е част от комунистически апарат. Разбира се, безвредна, защитима и смешна дейност. Но не от гледната точка на един бъдещ президентски пост. Положително това ще го дисквалифицира от борбата. Може би нямаше да стане така, ако настоящата му политическа платформа и убеждения съвпадаха с тези на директора Хувър.

Мислите на сенатора се прекъсват от появата на журналистката. Хувър и нея е накарал да замлъкне и сега тя е част от «Ядрото». Сенаторът става и предлага питие. Жената отвръща, че ако би могла да приеме, не би била тук. Обяснява, че е алкохоличка и макар да не е сръбнала нито глътка от пет години насам, преди е пила доста. С това Хувър я държи в шах. Дори притежавал снимки от един неин запой. «Извършва противоестествени деяния с разни нездрави елементи», ето така е най-лесно да се формулира. «Но, за бора, аз нищо не си спомням! Как съм могла?»