Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— За да спаси книгата ли?

— Да.

— Не е така. — Морган скокна на крака. — Бръщолевиш като дете. И защо не? Това ти е работата. Разказвачите плещят като деца. Но, за бога, не смесвай истината с книгата.

Чансълър внимателно се взря в лицето на Морган. Откритието бе болезнено.

— Ти не ми вярваш, така ли?

— Искаш да знаеш истината ли?

— Нима сме променили нашето правило?

— Добре тогава. — Тони пресуши чашата си. — Вярвам, че си ходил в „Клойстърс“. Как си се добрал дотам, не знам. Сигурно си се прехвърлил през стената. Знам колко обичаш ранното утро и зората там сигурно е… Мисля, че си дочул някак си за смъртта на Роулинс…

— Но как? Нали от кабинета ми казаха, че току-що са им оповестили?

— Прощавай, но ти си чул това, не аз.

— О, господи!

— Питър, не искам да те засегна. Преди година никой не знаеше дали ще оживееш. Беше така близко до смъртта. Преживя непоправима загуба. Кати бе всичко за теб, така е… До преди шест месеца мислехме, а, искрено казано, аз бях убеден, че ти си загубен като писател. Страстта ти за писане бе загинала, нямаше го желанието, бръщолевещото дете бе загинало по магистралата на Пенсилвания. Дори когато те изписаха от болницата, по цели дни, дори по цели седмици ти не продумваше дума. Нищичко. После започна да пиеш. И после — няма три седмици оттогава — вулканът в гърдите ти изригна. Долиташ от Тихоокеанското крайбрежие по-възбуден от всякога, зареден с енергия и желание да работиш с мъст. С мъст… Разбираш ли?

— Какво да разбирам?

— Съзнанието ти е объркано. Не може така да се мята. Нещо ти прищраква. Ти сам каза, че не знаеш къде си бил почти четири часа.

Чансълър не трепна. Наблюдаваше старателно Морган, в главата му се блъскаха противоречиви мисли. Беснееше, задето издателят не му вярва, но същевременно почувствува необяснимо облекчение. Може би така е по-добре. Морган по природа бе човек, който обича да брани другите и събитията от миналата година бяха изострили този му инстинкт. Ако вярваше на Питър, за писателя нямаше съмнение какво би предприел Морган. Той щеше да спре книгата.

— О’кей, Тони. Да забравим случая. Край на всичко. Наистина не съм съвсем добре. Няма защо да се преструвам. Не знам защо го правя.

— Аз знам — меко отвърна Морган. — Да пийнем.

Мънро Сейнт-Клеър внимателно изучаваше Варак, който се показа на вратата в библиотеката на дипломата в Джорджтаун. Дясната ръка на агента бе бинтована, превръзка висеше на шията му. Варак затвори вратата след себе си и се приближи към бюрото на Браво, по чието лице се четеше мрачно настроение.

— Какво стана?

— Погрижих се за всичко. Частният самолет „Чесна“ на Роулинс се оказа на летището в Уестчестър. Откарах го до Арлингтън и влязох във връзка с доктора, който ползуваме в Съвета за Национална сигурност. Жена му нямаше избор, в същност на нея й е все едно. Роулинс не е бил застрахован за покушение върху живота му. Освен това тя има доста тъмно минало. Наложи се да й припомня някои неща.

— А другите? — запита Браво.

— Бяха трима. Единият бе убит. След като Чансълър се измъкна, аз престанах да стрелям и се скрих далеч от мястото на престрелката. Роулинс бе мъртъв. Какво повече им трябваше? Прибраха трупа на своя човек и се очистиха. Аз обиколих щателно мястото, прибрах гилзите, загладих тревата, за да няма никакви следи от случилото се.

Браво се надигна от стола си с видимо раздразнение.

— Вашата постъпка надхвърля всички граници! Взимате решения, които знаете, че никога не бих одобрил, предприемате действия, които костват два човешки живота, а за малко и Чансълър не загина.

— Единият от жертвите е убиец — простичко отвърна Варак. — А Роулинс беше белязан. Смъртта му бе въпрос на време. Що се отнася до Чансълър, аз едва не загинах, за да го спася. Мисля, че заплатих за погрешния си извод.

— Погрешния си извод? Кой ви дава това право?

— Вие. Всички вие.

— Но сам знаете, че съществуват вътрешни забрани.

— Знам, че липсват стотици досиета, които, ако се използуват, ще превърнат тази страна в полицейска държава. Не забравяйте това!

— А аз ви моля да не забравяте, че това не е Лидице от 1942 година. Вие не сте тринадесетгодишно момче, което пълзи сред трупове и убива всеки, който може да се окаже враг. Не ви доведоха тук преди трийсет години, за да се превърнете в щурмовак на самия себе си.

— Доведоха ме тук, защото баща ми работеше за съюзниците. Избиха цялото ми семейство, защото работеше за вас. — Очите на Варак се замъглиха. При спомена за онова слънчево утро на 10 юли на 1942-та той не можа да сдържи сълзите си. Утро, когато наоколо цареше смъртта, когато няколко нощи се кри в шахтите, а после дни и нощи, едва тринадесетгодишен, отбелязваше с кръстче по шахтата всеки убит германец. Дете, което стана убиец по убеждение. Докато не го измъкнаха англичаните.