Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Варак гледаше потното му, смутено лице и си припомни, че тъкмо този конгресмен публично бе обвинил ФБР, задето подслушват телефона му. Това раздразни директора. Внезапно оплакванията на конгресмена секнаха. Доказателствата, които той бе обещал, не се изнесоха и случаят се потули.

„Едно от липсващите досиета е неговото“, помисли си Варак, като тръгна по коридора към някаква врата. Кимна на дежурния от охраната, който внимателно се взря в пропуска му и отвори вратата. Оттук започваха виещите се тесни стъпала, които водеха към купола на ротондата.

След три минути Варак коленичи до втория оператор на 160 стъпки над пода на черквата. Тук имаше площадка, от години затворена за посетители. Тихото бръмчене на камерата почти не се чуваше. Тя бе обвита в тройна шумоизолационна обвивка; телескопичният обектив бе завинтен и затегнат с подсилени скоби. Невъзможно беше отдолу да се забележат камерата или операторът.

Долу войниците бяха положили ковчега върху подиум. Зад опънатите въжета без особено достойнство се тълпяха водещите фигури на държавата, съперничейки помежду си за тържествен показ. Почетната стража с представители от всички родове войски зае местата си. Отдалече, нейде в дъното на дългия коридор, два пъти се разнесе телефонен звън. Варак инстинктивно плъзна ръка в джоба си и измъкна радиостанция — връзката му с останалите. Поднесе я към ухото си, натисна бутона и се заслуша. Не чу нищо и отново пое спокойно дъх.

Из ротондата се разнесе глас. Едуард Елсън, капеланът на Сената и свещеник на Презвитерианската църква произнасяше своята встъпителна молитва. След него Уорън Бъргър взе да сипе хвалебствени слова. Думите, които достигаха до Варак, го накараха да стисне зъби.

„… човек с дискретно мъжество, той не би пожертвувал принципите заради обществено признание… човек, който служеше на родината си и спечели възхищението на всички, които вярват в узаконена свобода…“

„Чии принципи? Какво значи «узаконена свобода»?“, се питаше Варак, докато наблюдаваше какво става долу. Сега нямаше време за тези мисли. Той прошепна на оператора:

— Всичко наред ли е?

— Да, ако не получа парализа.

— Протягай се от време на време, но не се изправяй. Ще те освобождавам по половин час на всеки четири часа. Отивай в стаята зад втората площадка. Там ще оставя храна.

— И през нощта ли?

— За това ти плащам. Искам да заснемеш всяко лице, което влиза през бронзовите врати. Всяко лице.

Заедно с кънтящия басов глас, който изпълваше купола, долитаха и други звуци. Далеч навън, в дъжда, отвъд ограденото пространство, антивоенните демонстранти скандираха за мъртвите. Но не за покойника в ротондата, а за хилядите жертви на другия край на света. Литургийна драма с хаплива ирония се разиграваше навън.

— Искам да заснемеш всяко лице — повтори Варак.

Пръските от фонтаните се сипеха като каскада в кръглия басейн на градината пред Презвитерианската църква. Зад фонтана бялата мраморна кула се издигаше със сдържано величие. Вдясно двулентовата автомобилна алея минаваше под каменен свод с врати, които водеха към църквата. Това приличаше на будка за събиране на пътен данък, а не на миропомазан достъп до божия храм.

Варак бе разставил камерите, а двамата изтощени оператори се бяха натъпкали с кафе и амфетамин 4 4 Лекарствено средство за стимулиране на централната нерзна система. — Б. р. . След няколко часа всичко щеше да свърши, двамата щяха да станат значително по-богати, отколкото преди няколко дни, и щяха да се върнат по домовете си нейде из Европа.

Лимузините започнаха да пристигат в девет и четиридесет и пет. Погребалната церемония бе оповестена за единадесет. Сега операторът от ротондата снимаше навън, а французинът бе коленичил, но не се молеше, а снимаше върху издигнатото стъпало вляво зад олтара. Той и камерата се скриваха от тежки завеси. Официалният на вид пропуск върху гърдите му носеше печата на Министерството на архивите.

Никой не му зададе никакъв въпрос. Никой не знаеше какво значи неговото присъствие.

Опечалените излизаха от колите и тръгваха към църквата. Камерите работеха. Мрачните траурни акорди на органа изпълниха църквата. Военен хор от двадесет и пет души в черни одежди, обточени със златни галони, като сомнамбули заеха места зад олтара.

Службата започна. Заредиха се безконечни речи от хора, конто го обичаха, и от такива, които го ненавиждаха. Молитви и псалми, слова и рецитации. „Прекалено хладно, прекалено сдържано“, мислеше си Варак. Не че го интересуваше: за него важното бе камерите да се въртят.