Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Варак застана неподвижно пред бюрото, вперил очи в двата телефона. Слушалката на единия бе вдигната от вилката и откритата линия бе свързана с телефон в мазето на сградата, с човека в апаратната, откъдето се контролираха всички алармени инсталации. Другият телефон не бе пипан: това бе външна линия, която не минаваше през телефонната централа. Върху кръглата пластинка в средата на шайбата не бе изписан никакъв номер.

Средното чекмедже на бюрото бе отворено. До него стоеше вторият човек, светлинният кръг от настолната лампа осветяваше дясната му ръка, обърната с дланта нагоре в отвореното пространство на чекмеджето. Пръстите му докоснаха малък ключ, монтиран върху долната част на бюрото. Телефонът иззвъня. Варак го вдигна още при първия звън. Изрече една-единствена дума:

— Кабинетът.

— Първата фаза е завършена — прозвуча отговорът в линията.

Варак кимна. Човекът срещу него натисна с пръст невидимия ключ.

В бетонираното помещение четири етажа по-долу третият наблюдаваше панел от тъмни квадрати, вграден в стената. Той чу свистенето от отворената телефонна слушалка върху стоманената маса пред него.

Внезапен силен звън разкъса тишината на помещението. Ярко засвятка червена сигнална лампа в средата на панела. Мъжът натисна квадрата под горящата лампа.

Настъпи тишина.

Униформеният дежурен от охраната нахлу от коридора с обезумял поглед.

— Правим проверка — отвърна човекът до панела и спокойно премести телефона. — Вече ви предупредих.

— Божичко! — прогърмя дежурният и пое дълбоко дъх. — Вие, нощните пеперуди, ще ме докарате до сърдечен удар.

— Дано не се стига дотам — усмихнато отговори мъжът.

Варак гледаше как Солтър отвори вратите на шкафа, скрит зад знамената, и запали вътре осветлението. Слушалките на двата телефона бяха поставени върху вилките им. Оставаше още един телефонен разговор. На Варак с Браво.

Не с Генезис. Генезис бе починал.

Водачът сега бе Браво. Трябваше да му се съобщи, че задачата е изпълнена.

На няколко крачки пред редицата от знамена имаше две плетени метални кошници на колела. Те представляваха позната гледка по коридорите на ФБР, в тях се пренасяха планини от документи от едно помещение в друго. След няколко минути стотиците, а може би хилядите досиета щяха да бъдат натъпкани в двете кошници и изнесени покрай старши агента Парк до чакащата отпред лимузина. Личната картотека на Джон Едгар Хувър щеше да бъде хвърлена в езиците на огъня.

Така разрастващият се Четвърти райх ще бъде ликвидиран.

— Варак! Бързо!

Викът долетя от шкафа зад флаговете. Варак се хвърли натам.

Стоманеният сейф бе отворен, ключалките зееха. Четирите чекмеджета бяха извадени.

Двете чекмеджета отляво бяха претъпкани. Папките дори стърчаха навън. Досиетата от „А“ до „Л“ стояха недокоснати.

Двете чекмеджета вдясно бяха празни. Металните преградки лежаха нападали една върху друга, помежду им нямаше нищо.

Досиетата от „М“ до „Z“ липсваха. Половината от мръсотията, която Хувър съхраняваше в своя сейф, бе изчезнала.

Чансълър лежеше под парещото слънце и четеше „Лос Анджелес Таймс“. Заглавията звучаха невероятно, това събитие бе невъзможно в действителност, то сякаш бе плод на нечия фантазия.

Най-сетне той бе умрял. Джон Едгар Хувър бе умрял по най-безличен начин в леглото си, както умират милиони стари хора. Незабележимо, без драматизъм. Просто сърцето му отказало да върви редом с годините. Но с тази смърт цялата страна въздъхна с облекчение. Това се чувствуваше дори от съобщението за неговата кончина.

Изявленията на Конгреса и на администрацията, както можеше да се очаква, бяха лицемерни и пропити с раболепни хвалби, но дори зад старателно подбраните думи прозираха крокодилски сълзи. Облекчението беше повсеместно.

Чансълър сгъна вестника и го пъхна в пясъка, за да го запази. Не му се четеше повече.

А по-точно казано, още по-малко му се пишеше. О, господи! Кога ще се появи желание за писане? Кога ще настъпи този час?

А смешното бе, че Питър забогатя. Джошуа Харис му позвъни преди половин час да му съобщи, че нова сума е постъпила от студиото.

Питър печелеше доста пари, без да върши абсолютно нищо. След епизода със съпругата на Шефийлд той не си направи труда да отиде в студиото или да се обади на кой да е от продукцията на „Контраудар!“.

Не се тревожи. Ти си автор на бестселър, скъпи.

Така да бъде.

Вдигна ръка и погледна часовника си. Беше почти осем и половина, утрото в Малибу настъпваше бързо. Въздухът бе влажен, слънцето ослепително, пясъкът вече доста горещ. Той се надигна бавно. Ще влезе в хладната стая с климатична инсталация и ще пийне нещо.