Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Отново погледна часовника си. Оставаха единадесет секунди; реши да ги увеличи с още три — за сигурност. Провери положението на ключа в дясната си ръка.

Ето сега!

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го, отвори вратата и влезе в двора, като остави вратата открехната. Грамадният булдог лежеше на тревата, челюстите зееха отпуснати, огромната му глава бе притисната в земята. Шофьорът на телефонния фургон бе свършил работата си както трябва. На излизане щеше да изтегли стрелата от гърлото му. До сутринта действието на наркотика ще премине. Той пусна пистолета обратно в джоба си.

Бързо тръгна към вратата на първия етаж, съзнанието му отброяваше секундите. Видя как светлините в цялата къща изгаснаха за миг. По негова преценка оставаха единадесет секунди, когато пъхна втория ключ.

Ключалката не поддаде! Заяде нещо отвътре. Той ожесточено взе да върти ключа…

Четири секунди… три…

Пръстите му — пръсти на хирург в хирургически ръкавици — деликатно и сръчно разместиха отказващите метални частици в металното отверстие, сякаш работеха със скалпел в човешка плът.

Две секунди… една…

Вратата се отвори!

Високият мъж пристъпи вътре, като остави и тази врата леко отворена. Застана в преддверието и се ослуша. Осветлението отново се стабилизира. Чуваше се говорът от телевизора в стаята на икономката в другото крило на къщата. Звуците от горния етаж бяха по-слаби, но доловими. Вървяха новините от емисията в единадесет часа. Докторът за миг си помисли какво ще съдържат новините утре вечер по същото време. Искаше му се да е във Вашингтон, за да чуе тази емисия.

Пристъпи към стълбището и се заизкачва нагоре. На последната площадка се спря пред вратата от дясната страна. Пред вратата на човека, когото очакваше да види от двадесет години.

Очакваше тази среща с омраза. С дълбока, неизличима омраза.

Внимателно превъртя топката и отвори вратата. Директорът бе позадрямал, огромната му глава бе клюмнала встрани, долната челюст увиснала над дебелата му шия. Пълните му женски ръце стискаха очила, които суетата рядко му позволяваше да носи публично.

Докторът се приближи към телевизора и завъртя копчето, така че звукът изпълни цялата стая. После пристъпи към леглото и загледа човека, когото ненавиждаше от толкова дълги години.

Главата на директора се килна надолу, после бързо се вдигна. Лицето му се разкриви в гримаса.

— Какво става?

— Сложете си очилата — рече докторът, надвиквай-ки се с грохота от телевизора.

— Какво е това? Мис Ганди?… Кой сте вие? Brie не сте… — Целият треперещ, Хувър надяна очилата си.

— Вгледайте се внимателно. Минали са двайсет и две години.

Изпъкналите очи, потънали в торбички от увиснала плът, се напрегнаха иззад лещите. При гледката, която се разкри пред тях, директорът започна тежко да диша.

— Вие! Как?…

— Двайсет и две години — продължи докторът механично, но достатъчно високо, за да бъде чут въпреки воя на сирени и музиката от екрана. Той плъзна ръка в джоба си и извади спринцовка. — Сега живея под друго име и имам практика в Париж, моите пациенти са подочули някои неща, но не им обръщат внимание. Le medicin americain минава за един от най-добрите в болницата…

Изведнъж директорът протегна ръка към нощното шкафче. Докторът се хвърли напред и притисна меката му китка към леглото. Хувър започна да крещи. Докторът го удари с лакът през устата и прекъсна писъка. Повдигна голата му, трепереща ръка. После изтегли със зъби гумения предпазител на иглата. Заби спринцовката в меката плът на оголената подмишница.

— Това е заради жена ми и сина ми. Заради онова, което ми сграби.

Шофьорът на сивия автомобил се извърна на мястото си, приковал поглед в прозорците на втория етаж. Светлините угаснаха за пет секунди, после светнаха отново.

Неизвестният доктор бе свършил работата си. Бе намерил ключа на сигналната инсталация над леглото и бе я изключил. Нямаше време за губене. Шофьорът приближи микрофона от радиопредавателя, натисна бутона и заговори.

— Първата фаза е завършена — отсечено произнесе той с подчертан английски акцент.

Кабинетът бе дълъг почти четиридесет стъпки. Обширното махагоново бюро леко се извисяваше в единия си край, точно срещу редицата ниски и твърди кожени кресла, така че седящите в тях посетители трябваше да повдигат глава, за да видят човека на бюрото. Цяла поредица от знамена покриваше стената зад бюрото. Знамето на Федералното бюро за разследване и националният флаг заемаха централно място.