Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Мистър Хувър, тук е старши агент Парк от „Вътрешна сигурност“. Агентите Лонгуърт, Крепс и… — Парк се запъна, забравил третото име. По лицето му се изписа смущение.

— Солтър — прошепна Варак.

— … Солтър, сър. Лонгуърт, Крепс и Солтър. Те са тук, наредиха да ви позвъня, за да потвърдите указанията. Казват, че трябва да ги пусна в кабинета ви, а един от тях в релейната.

— Тези хора — прекъсна го резкият глас — изпълняват личните ми разпореждания. Правете, каквото ви кажат. Длъжни сте да им окажете пълно съдействие и да не говорите нищо по въпроса. Разбрано?

— Да, сър.

— Как ви беше името?

— Старши агент Лестър Парк, сър!

Последва пауза. Варак усети как мускулите на стомаха му се свиха от напрежение и той задържа дъха си. Паузата бе прекалено дълга.

— Ще го запомня — най-накрая достигна отговорът. — Лека нощ, Парк. — Чу се прищракване по линията и връзката се прекъсна.

Варак си пое отново дъх. Подействува дори употребата на името, то бе изрязано и монтирано от разговор, в който Хувър се оплакваше от растящата престъпност в парка „Рок крийк“.

— Гласът му звучи ужасно, нали? — Парк постави слушалката и се пресегна за три нощни пропуска.

— Но има мъжествен дух — отвърна Варак. — Попита за името ви ли?

— Да! — рече агентът, като постави пропуските в автомата, който засичаше времето.

— Ако най-лошото се случи, може да получите и допълнително възнаграждение — прибави Варак, като извърна глава от двамата ви помощници.

— Какво? — вдигна очи агентът.

— Персонално дарение. Нищо официално.

— Не ви разбирам.

— И не трябва. Но вие чухте директора. Аз също го чух. Вслушвайте се в своя вътрешен глас, както се казва в книгите. Ще ми кажете, ако не разберете. Директорът ми бе най-добрият приятел…

— Ла Джола — каза Парк и изгледа Варак.

— Ла Джола — отвърна Варак.

Тази дума съдържаше много по-богат смисъл от наименование на крайбрежен град в Калифорния. Години наред се носеха какви ли не слухове за грандиозните планове на оттеглилия се диктатор, дон с изглед към Тихия океан, тайно правителство, съхраняващо секретите на държавата.

Немладата жена е печалното лице следеше секундарната стрелка на стенния часовник в малкото студио. Оставаха още петдесет и пет секунди. Телефонът бе на масата, до магнитофона, който бе използувала, за да се упражнява. Цяла седмица безспир бе репетирала едни и същи думи, нужни за една-единствена роля, която щеше да трае по-малко от минута.

Репетиция. Представление.

Термини от почти забравен речник.

Тя не беше глупава. Необикновеният, светлокос мъж, който я бе наел, и обясни твърде малко, но достатъчно, за да проумее, че това, което се изискваше от нея, бе част от добро дело. Дело, за което мечтаеха толкова свестни хора, далеч по-свестни от човека, с когото тя щеше да разговаря по телефона след… четиридесет секунди.

Жената ви припомни някои моменти от живота си, докато наблюдаваше бавното придвижване на стрелката. Тогава казваха, че мъжът й е талантлив, всички говореха така. Той щеше да стане звезда, истинско актьорско присъствие, а не безличен фотогеничен участник. Така мислеха всички.

И тъкмо тогава пристигнаха онези и казаха, че той е в списъците. В най-важните, в списъците на неблагонадеждните граждани. На онези, които бяха белязани с клеймото.

За подривна дейност.

И клеймото задействува със законна вила. Безмълвни млади мъже в тъмни костюми започнаха да го вледят по филмовите студии и продуцентските кабинети.

Федералното бюро за разследване.

После го затваряха и водеха продължителни разговора на четири очи.

Подривна дейност. Тази фраза бе свързвана с човека, с когото щеше да разговаря сега по телефона.

Жената се пресегна към слушалката.

— Върша го за теб, скъпи — прошепна тя. Усетя готовност. Кръвта течеше нормално във вените. Обзе я спокойствие. Почувствува се самоуверена, професионално сигурна в себе си. Предстоеше най-голямата роля в живота й.

Джон Едгар Хувър лежеше в леглото и се мъчеше да се съсредоточи върху телевизионния екран в дъното на стаята. Непрекъснато сменяше каналите с помощта на дистанционното управление. Но образът на екрана все му се струваше неясен. Отгоре на това го мъчеше усещането за странна сухота в гърлото. Усещане, непознато досега. Сякаш му бяха пробили дупка в шията, през която нахлуваше въздух в белите дробове. Не изпитваше болка, само това мъчително усещане, което бе някак си свързано с изкривения звук от телевизора.