Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Човека, с когото щеше да разговаря, тя ненавиждаше с цялото си същество. Той бе главният подбудител на някогашната лудост, осакатила целия й живот.

Часът бе едва девет вечерта и телефонният фургон на Тринадесета улица в северозападната част на Вашингтон не представляваше необичайна гледка. Малката уличка нямаше изход, завършваше с импозантния вход на резиденцията на перуанския посланик и националният герб се открояваше върху каменните колони. Две трети от лявата страна на улицата се заемаха от тъмночервената тухлена стена на къщата, която обитаваше директорът на Федералното бюро за разследване. И в двете резиденции почти непрекъснато се работеше по усъвършенствуването на комуникационните връзки.

От време на време специални фургони с множество антени по покрива патрулираха в района. Говореше се, че това патрулиране се извършва по нареждане на Джон Едгар Хувър, за да се предотврати евентуален електронен шпионаж от страна на враждебни чужди правителства.

Перуанският посланик често се оплакваше в Държавния департамент. Беше неприятно наистина, но Държавният департамент не бе в състояние да помогне с нищо. Личният живот на Хувър представляваше продължение на неговото несмущавано професионално царство.

А Перу и без това не беше кой знае какво.

Телефонният фургон продължи по уличката, направи обратен завой, върна се до Тринадесета улица, след петдесетина метра сви надясно и потъна в редицата от гаражи. Гаражният комплекс завършваше с каменна стена, която опираше в задния двор на дома от Тринадесета улица № 4936 — резиденцията на Хувър. Над гаражите и встрани имаше други къщи, чиито прозорци гледаха в имението на Хувър. Човекът в телефонния фургон знаеше, че нейде зад тия прозорци на денонощен пост стои агент на ФБР. Групите за денонощно наблюдение бяха секретни и се сменяха всяка седмица.

Шофьорът на камиона знаеше, че агентът зад някой от тия прозорци ще позвъни на специален номер в телефонната компания. Въпросът му ще бъде най-обикновен и ще прозвучи над странното жужене по линията: каква е причината да се изпрати ремонтен фургон в тоя късен час?

Телефонистката щеше да погледне в данните си и да съобщи истинската причина, изложена при нея. Спадане на напрежението в разпределителната кутия. Сигурно някоя любознателна катеричка е прогризала прогнилата изолация. Затова се появява жуженето по линията. Нима обаждащият се не го чува?

Да, чува го.

Вече години наред, още от ранните си дни на служба в Съвета за Националната сигурност, Варак се бе научил да не дава твърде прости отговори на агентите от денонощното наблюдение. Елементарното обяснение ги смущаваше, а прекалено обстоятелствените отговори будеха подозрение. Трябваше да се търси златната среда.

Високочестотният радиотелефон във фургона из-бръмча: сигнал. Бдителният агент на ФБР бързаше да получи разяснение от телефонната компания. Шофьорът спря, отново зави и се върна към телефонния пост. Очертанията на резиденцията ясно се виждаха. Той паркира и зачака, разтворил чертежи на предната седалка, сякаш ги изучаваше.

Понякога агентите обикаляха наоколо късно през нощта. Всички случайности трябваше да бъдат предвидени.

Сега телефонният фургон се намираше на осемдесет ярда северозападно от резиденцията. Шофьорът стана от мястото си, пропълзя в дъното на фургона и включи апаратурата. Трябваше да чака точно четиридесет и шест минути. През това време трябваше да се включи към енергийните канали, водещи към резиденцията на Хувър. Кабелите с високо напрежение захранваха алармената система, а тези с ниско напрежение — осветлението и радио — и телевизионните приемници. Особено важно бе да се определи откъде става захранването на алармената система, но не по-маловажно бе да се знае, че електроенергия тече към долните етажи в дясната страна от резиденцията. Значи, че се черпи електричество в стаята на прислугата. Това бе особено важно да се знае. Ани Фийлдс, личната икономка на Хувър от незапомнени времена, тази нощ бе в резиденцията.

Лимузината зави от Пенсилвания Авеню вдясно в Десета улица и бавно спря пред крайния западен вход на Федералното бюро за разследване. Лимузината бе съвършено същата като онази, която всеки ден откарваше Хувър в кабинета му — дори имаше същата лека вдлъбнатина по хромираната броня; Хувър нарочно държеше тази неизправност да не се отстранява, за да напомня на шофьора му, Джеймс Крофорд, за проявената някога небрежност. Естествено, колата не бе същата; неговата се пазеше под денонощна охрана. Но в случая дори Крофорд не би могъл да открие разликата.