Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Шофьорът изрече нужните думи в микрофона върху контролното табло и огромните стоманени врати на входа се разтвориха. Нощният дежурен отдаде чест, когато лимузината премина през трите бетонни свода и влезе в неголямата автомобилна алея. Охраната на Втори отдел изскокна от южния вход, пресегна се към дръжката на дясната задна врата и я отвори.

Варак бързо излезе и благодари на учудения дежурен. Шофьорът и другият мъж на предната седалка също излязоха и поздравиха учтиво, но сдържано.

— Къде е директорът? — завита дежурният по охраната. — Това е частната кола на мистър Хувър.

— Дошли сме по негова заповед — спокойно отговори Варак. — Наредил ни е незабавно да влезем в отдел „Вътрешна сигурност“. Те ще му позвънят — във ВС имат номера — по видеотелефона за незабавна връзка. Боя се, че случаят е спешен. Моля, побързайте.

Дежурният изгледа тримата добре облечени и интелигентни в речта си мъже. Безпокойството му се разсея — тези мъже знаеха свръхсекретните кодове на входните врати, които се променяха всяка нощ. Освен това имаха инструкции да се обадят на самия директор. И при това по телефона от таблото на отдел „Вътрешна сигурност“! Този телефонен номер никога не се използуваше!

Дежурният кимна с глава, заведе мъжете до контролния пулт в коридора и се върна на своя пост пред входа. Зад обширното стоманено табло, осеяна с безброй проводници и малки екрани, седеше старшият агент, облечен почти като тях. Варак извади лична карта.

— Агенти Лонгуърт, Крепс и Солтър — каза той и постави картата си. — Вие сигурно сте Парк.

— Точно така — отвърна агентът, пое личната му карта, прегледа картите и на останалите. — Като че ли сме се срещали някъде, Лонгуърт?

— Да, преди десетина-дванайсет години. В Куантико.

Агентът хвърли бърз поглед на документите, остави ги на щанда и се опита, да си припомни:

— Аха, спомням си името. Ал Лонгуърт. Отдавна беше. — Той протегна ръка и се здрависа с Варак. — Къде бяхте през това време?

— В Ла Джола.

— Господи, какъв приятел имате!

— Затова съм тук! Това са най-добрите ми хора от Южна Калифорния. Той ми телефонира миналата нощ. — Варак леко се наклони напред. — Неприятни новини, Парк. Не са добре вещата — гласът му стигна почти до шепот. — Приближаваме се към „открита територия“.

Изражението на агента се промени моментално, остана като в шок.

За висшите офицери в Бюрото фразата „открита територия“ — значеше немислимото: „Директорът е болен. Сериозно, може би фатално болен.“

— О, боже! — смотолеви Парк.

— Иска да му се обадите по видеото.

— О, господи! — При създалите се обстоятелства явно това най-малко би искал да направи. — Какво иска? Какво трябва да му кажа, Лонгуърт?

— Трябва да се качим в кабинета му по негово нареждане. Кажете му, че сме пристигнали. Изслушайте неговите указания и пропуснете един от моите хора в релейната станция.

— В релейната? Защо?

— Попитайте него!

Парк изгледа продължително Варак и се пресегна към телефона.

На петнадесет пресечки в южна посока в приземната апаратна на телефонната компания един мъж бе седнал на табуретка пред пулт с преплитащи се проводници. Върху сакото му бе закачена пластмасова карта със снимката му, под която с големи букви беше изписано: ИНСПЕКТОР. За дясното му ухо бе прикрепен проводник, свързан с усилвател на пода. До усилвателя стоеше малък касетофон. Разни жици свързваха тази апаратура с пулта.

Малката крушка върху усилвателя светна. Това бе видеотелефонът от пулта на отдел „Вътрешна сигурност“ на ФБР. Погледът на мъжа бе прикован върху бутона на касетофона. Той слушаше с ухото на опитен професионалист. В един миг натисна копчето, лентата се завъртя и той я изключи. Почака няколко мига, отново натисна бутона и лентата отново са завъртя.

На петнадесет пресечки в северна посока Варак следеше разговора, който водеше Парк. Думите във всяка фраза бяха подбрани, изрязани и монтирани от няколко магнитофони записа. Както бе предварително замислено, гласът в другия край на жицата звучеше по-силно от нормално: това трябваше да бъде глас на човек, който не желае да признае болестта си, който се боря да изглежда нормално и в старанието си прекалява и говори неестествено. Този глас не само съответствуваше на психологическото състояние на човека, но внушаваше още нещо. Премодулацията вдъхваше авторитетност, а авторитетността разсейваше всяко съмнение за измама.

— Да, какво има? — сърдитият глас ясно се чуваше.