Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Но преди това трябваше да се свърши друго нещо. Ако един обичай, повтарян неизменно от години, се изпълни и днес, едно от препятствията щеше лесно да се отстрани. Той отново погледна часовника.

Време е.

Отвори задните врати на фургона и скокна на тротоара. Приближи се енергично към стълба, откачи куката на безопасния колан, обви го около стълба, а другия край пристегна за кръста си. Скокна едновременно с двата си крака и стъпи в скобите.

Огледа се наоколо. Нямаше никой. Закачи спасителния колан нагоре по стълба и се закатери. За по-малко от половин минута бе на върха.

Блясъкът на уличната лампа бе твърде силен, твърде опасен: точно над главата му. Той плъзна ръка в джоба и извади малък въздушен пистолет, зареден с дребни оловни сачми. Огледа внимателно улицата и прозорците над гаражите. Насочи оръжието към светещата стъклена сфера и натисна спусъка.

Чу се лек пукот, после тихото статично разтоварване на електрическите жички. Светлината угасна.

Той безшумно зачака: не се чу никакъв звук. Вдигна в тъмнината капака на работната си чанта и измъкна метален цилиндър, дълъг осемнадесет инча. Това бе цевта на странна на вид пушка. От друга преграда извади тежка метална пръчка и я прикрепи към цевта, на чийто край имаше извита скоба. После от трета преграда на кожената чанта за инструменти извади дванадесетинчов инфрачервен телескоп, изработен с абсолютна точност да приляга към цевта, който при препасване се самозаключваше. Накрая мъжът измъкна от джоба на якето си пусковото устройство. Монтира го към долния отвор на цевта и провери действието на заглушителя. Всичко бе наред, оставаше само да зареди оръжието.

Прегърна старомодната пушка с една ръка, а с другата извади от джоба си стоманена стрела, чийто широк край бе потопен във фосфоресцираща боя. Пъхна я в затвора и върна спусъка. Петлето бе на място, оръжието готово за стрелба.

Часовникът показваше десет и четиридесет и четири. След малко щеше да узнае дали дългогодишният обичай ще се спази тази вечер. На височина трийсет и пет стъпки от земята мъжът пристегна спасителния колан и се прилепи към стълба. Вдигна оръжието и притисна извитата скоба към рамото си.

Погледна през светещия зелен окуляр и прецизно нагласи на фокус задния вход на резиденцията. Въпреки мрака картината бе ясна: пресичащите се линии на прицела бяха фиксирани над стълбите на входа.

Човекът чакаше. Минутите бавно минаваха. Хвърли крадешком поглед към часовника си. Беше десет и петдесет и три. Нямаше да чака още дълго, трябваше да се върне във фургона и да пусне тока.

Ето на! От толкова години само тази нощ обичаят нямаше да се спази!

Но в тоя миг лампата над входа светна! Вратата се отвори. Човекът въздъхна с облекчение.

Огромно животно се появи във фокуса на окуляра. Това бе гигантският булдог на Хувър, едно от най-злите кучета, както казваха. Говореше се още, че на директора на ФБР му доставяло удоволствие да търси прилика между своето лице и това на кучето му.

Дългогодишният ритуал се изпълни. Всяка вечер между десет и четиридесет и пет и единадесет Хувър или Ани Фийлдс пускаха кучето да потича из затворения вътрешен двор на резиденцията, а нечистотиите му се събираха на сутринта.

Вратата се затвори, светлината на верандата остана. Мъжът на електрическия стълб не изпускаше животното от прицел. Сега пресечната точка на линиите попадаше точно върху гърлото на булдога. Мъжът натисна спусъка. Чу се леко металическо прищракване. През окуляра видя как очите на животното се разшириха от ужас, грамадните челюсти зинаха, но не издадоха звук.

Животното се строполи на земята, упоено с наркоза.

Безлична сива лимузина спря на стотина метра след автомобилната алея за дома на Тринадесета улица №4936. Висок мъж в тъмен костюм излезе от дясната врата и огледа улицата. Недалеч от резиденцията на перуанския посланик някаква жена разхождаше далматински дог. В обратната посока, може би на двеста метра разстояние, една двойка се приближаваше към осветен вход.

Иначе не се забелязваше нищо друго.

Мъжът погледна часовника си и усети издутината в джоба на пардесюто. Оставаше му точно половин минута, тридесет секунди, след което трябваше да чака още двадесет. Кимна с глава на шофьора и бързо закрачи към автомобилната алея. Каучуковите му подметки стъпваха беззвучно по настилката. Свърна по затъмнената алея и без да забавя крачка, стигна до вратата в стената, извади малък въздушен пистолет и го прехвърли в лявата си ръка. Стрелата бе на място, но се надяваше да не става нужда от нея.