Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Защо не? Каква бе оная приказка? Никога не пия преди пет следобед! Слава богу, в някои части на света вече бе пет часа следобед!

Дали не минаваше пет — само че сутринта — там, на Източното крайбрежие? Не, той винаги объркваше часовете. Обратното, там бе едва единадесет и половина.

Небето бе покрито с облаци, въздухът тежък и подтискащ. Упоритият и мокрещ дъждец застрашаваше да прерасне в порой. Тълпите на площада пред Капитолия стояха спокойно. Приглушените лозунги на участниците в антивоенната демонстрация отвъд оградения район се извисяваха над шума на тълпата и заплашваха, както и дъждът, да прераснат в гръмко скандиране.

Тук-там се появиха чадъри: черни окръжности, опънати върху стоманени ребра, се разтвориха над безжизнени физиономии. Очите бяха мътни, изпълнени с омраза, лицата — безизразни. Денят бе напрегнат, гневен. Усещаше се някакъв скрит страх, може би наследство от човека, чиито тленни останки се пренасяха в огромната катафалка. Тя закъсняваше вече с двадесет и пет минути. Накрая се появи откъм страничната оградена с дървета улица и спря на бетонната настилка на площада.

На Стефан Варак му се стори, че тълпите се дръпнаха крачка назад, макар никой да не пречеше на пътя на катафалката. „Още едно доказателство за наследения страх“, помиели си той.

Военни стояха в редица от двете страни по стъпалата към ротондата; униформите им тъмнееха от дъжда, очите им гледаха немигащо напред. Беше единайсет и двадесет и пет. Тленните останки на Джон Едгар Хувър щяха да бъдат изложени за последна почит през целия ден и цялата нощ. Подобна чест досега не бе отдавана на никой държавен ръководител в историята на страната.

А може би народът желаеше да увери и себе си, и света, че този човек наистина е мъртъв — този човек, извисил се като исполин над тресавището от корупция, каквото представляваше ФБР преди него, и съумял да го превърне в действена и силна организация, която взе да се разпада през последните години, но все още вярваше в своята непоклатимост. „Ех, да би могъл да се спре, преди да го обземе безумието!“, мислеше си Варак.

Осем войници се отделиха от стройните редици и се отправиха към катафалката — по четирима от всяка страна. Тежките й врати се разтвориха, показа се ковчегът, обвит в национален флаг, протегналите се ръце поеха стоманените халки и го изтеглиха от катафалката. В усилващия се дъжд под лъкатушните звуци на бавен марш войниците понесоха ковчега по стъпалата.

Започна мъчителното изкачване по тридесет и петте стъпала към входа на ротондата. Безжизнените погледи бяха вторачени право напред, в нищото; лицата бяха прогизнали от пот и дъжд, вените, набъбнали до пръсване, се показваха под маншетите на униформите, яките чернееха от потоците пот, които се стичаха по изпънатите до скъсване вратове.

Тълпата сякаш бе престанала да диша, докато ковчегът не стигна до най-горната площадка. Войниците спряха и застанаха мирно; после отново продължиха и понесоха своя товар през бронзовите двери на църквата.

Варак се обърна към оператора до себе си. И двамата стояха на леко повдигната платформа. Металните инициали под плътните лещи на камерата бяха на телевизионна компания от Сиатъл. Тя принадлежеше към сдружение на Западното крайбрежие, което нямаше тук свой екип тази сутрин.

— Хващаш ли всичко? — запита Варак на френски.

— Всяка група, всеки ред, всяко лице, което минава пред обектива — отвърна французинът.

— А лошата светлина и дъждът няма ли да създадат проблеми?

— Не и за тази филмова лента. Страхотна е.

— Добре. Отивам горе.

Варак, с пропуск и снимка от Съвета за Национална сигурност върху ревера, си проби път сред тълпите към входа и мина покрай охраната. Заговори с униформения дежурен:

— Стълбищата откъм „Документация“ още ли са затворени?

— Не зная, сър. — Очите на дежурния се спряха върху инструкциите пред него. — Тук нищо не се казва.

— По дяволите, а трябва! — каза Варак. — Отбележете, моля ви.

Варак се отдалечи. Не съществуваше никаква причина за затварянето на това стълбище, но с бележката си Варак си осигури авторитет пред дежурния. Ако неговите комуникационни съоръжения излязат от строя, а той има нужда от телефон, нямаше да губи излишно време да се представя. Щеше да спести ценни мигове: дежурният вече го беше запомнил.

Варак се изкачи нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж, и застана зад тълпата, която изпълваше входа към ротондата. Запотен конгресмен се мъчеше да се провре напред. Беше пиян и на два пъти се препъна. По-млад мъж, видимо сътрудник, се приближи до него, стисна го здраво за лакътя и го изтегли встрани. Конгресменът се опита да се закрепи, клатушкайки се несигурно, и опря гръб в стената.