Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Момичето лежеше на една страна в леглото. Русите му коси падаха по лицето, заровено във възглавницата.

Все още беше пиян. Разбра го, защото осъзна, че не иска да види това лице.

Пристъпи към леглото и спря. Пред краката му имаше парченца стъкло. Те обясняваха присъствието на сандалите навън. Какъв разсъдък е проявил да ги обуе! И телефонът. Припомни си как бе крещял в слушалката.

Жената се претърколи по гръб. Лицето й бе хубаво, но безлично като на повечето калифорнийки. Дръзко, обгоряло от слънцето, чертите й прекалено дребни и прекалено съразмерни, за да говорят за характер. Питър се приближи към леглото, свали мокрите си гащета. Почувствува песъчинките, полепнали по пръстите. Опря дясното си коляно върху леглото и като внимаваше да не свива левия си крак, се наклони към чаршафите.

Жената разтвори очи. Заговори с мек, спящ глас:

— По-добре ли си, миличък?

Болката в главата му стана непоносима — остри стрели пронизаха черепа му.

Чансълър си припомни всичко: приема, спора, пиянското пътуване от Бевърли Хилс, разярения телефонен разговор.

Аарон Шефийлд, продуцентът на игрални филми, собственикът на „Контраудар!“.

Шефийлд бе на този прием заедно с младата си жена. В същност Шефийлд го беше поканил. Нямаше защо да откаже, а причината да приеме беше основателна: дълго изплъзващият се съавтор на сценария бе домакин на приема.

Няма за какво да се тревожиш. Написал си бестселър, скъпи.

Но снощи стана нещо, което го разтревожи. Те искаха да му го съобщят в приятна обстановка. Малко е да се каже приятна. Нещо повече.

В Студиото на няколко пъти звънели с „доста сериозен“ тон от Вашингтон по повод филмирането на „Контраудар!“. Все изтъквали, че в романа е допусната съществена грешка: ЦРУ не действува на вътрешна територия. Не участвува в операции в границите на САЩ. Това категорично е забранено в хартата на ЦРУ от 1947 година. Затова Аарон Шефийлд се съгласил да променят в този аспект сценария. Ролята на ЦРУ от романа на Чансълър в сценария щеше да се поеме от група недоволни, бивши агенти от разузнаването, които не действуват от името на правителството.

Какво толкова, по дяволите — бе казал Аарон Шефийлд. — Драматургически така дори е по-добре. Конфликтът е между два типа злосторници и във Вашингтон ще са доволни.

Но Чансълър побесня. Знаеше за какво става дума. Той бе разговарял наистина с недоволни, зле настроени служители на ЦРУ и се възмущаваше от това, което са ги карали да вършат. Възмущаваше се, защото искаха от тях незаконни неща, възмущаваше се, защото за тях нямаше друг избор. Един луд на име Джон Едгар Хувър бе разделил каналите на разузнаването между ФБР и ЦРУ. Хората на ЦРУ трябваше сами да събират информация от вътрешен характер, която ФБР отказваше да им даде. На кого биха могли да се оплачат? На Мичъл? На Никсън?

До голяма степен силата на „Контраудар!“ се дължеше на разкрития за специфичната дейност на ЦРУ. Ако това се премахне, книгата щеше да се опорочи. Питър упорито се противопоставяше, но колкото по-пламенно се гневеше, толкова повече пиеше.

Шефийлд ги бе докарал дотук. Питър и момичето седяха на задната седалка.

Двамата влязоха в къщата, а Шефийлд продължи. Момичето носеше две бутилки перно, подарък от Аарон.

На няколко пъти пронизващата болка в главата го изтръгваше от забравата и съзнанието му просветваше. Домъкна се до телефона, като обезумял изрови от бележника си номера на Шефийлд и започна разярено да набира цифрите.

Разкрещя се в слушалката, изсипа всички ругатни, които му дойдоха наум, разбунтува се срещу възраженията му, обвини го, задето е допуснал да го обработят. Промени в „Контраудар!“ нямаше да разреши!

Той си припомни сега думите на Шефийлд по телефона:

— По-кротко, момчето ми. Какво толкова те засяга? Ти нямаш права над сценария. Ние просто постъпихме учтиво с теб. Я слез от небесата! И ти не си нищо повече от жалък, дребен женкар като всички нас!

Русокосата в леглото до Питър бе съпруга на Шефийлд.

Чансълър се обърна към нея. Празният й поглед се бе прояснил, но оставаше мъртвешки безжизнен. От какво да му пука? Той се протегна към нея.

Човекът, известен в цялата държава, седеше сам на маса номер десет в ресторант „Мейфлауър“ на Кънектикът Авеню. Масата бе до прозореца и човекът поглеждаше навън разсеяно, но с някаква непреодолима враждебност към минувачите по улицата.

Той бе пристигнал точно в единадесет и тридесет и пет; щеше да привърши обяда си и да излезе точно в дванадесет и четиридесет. Спазваше този неписан ритуал от двадесет години насам. Неизменна бе продължителността на обеда — час и пет минути, а не ресторантът. „Мейфлауър“ той посещаваше отскоро, след като затвориха „Харви“ на няколко пресечки оттук.