Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Вие предполагате, че смъртта му ще бъде обявена по нормалния начин? — изрече Варак с извисена интонация, с която показваше, че е на противното мнение. — Не ви гарантирам това без наша намеса.

— Защо? — запита Венис.

— Защото в Белия дом ще изпаднат в паника. Ако трябва, тая сган ще постави трупа в лед и ще го скрие в гардероба на президента, само и само да спечели време да измъкне досиетата.

Образното изявление на Варак предизвика неохотни усмивки.

— Тогава ни дайте гаранции, мистър Варак — рече Генезис. — Ние трябва на всяка цена да получим досиетата.

— Добре. Това ли е всичко?

— Да.

— Благодаря ви — каза Генезис и кимна с глава. Варак бързо излезе. Генезис се изправи и взе единствения лист със закодирания машинописен текст. После се пресегна и събра шестте листчета от бележника, върху които отчетливо личеше римската цифра I. — Заседанието завърши, господа. Както обикновено, нека всеки сам се погрижи за заминаването си оттук. Ако сте си водили някакви бележки, моля, постарайте се да ги унищожите!

Един след друг членовете на „Инвър Брас“ се приближиха към камината. Първият отдръпна решетката с машите, които висяха на стената, и хвърли внимателно изписаната страница в горящата жарава. Останалите го последваха.

Последни изпълниха този ритуал Генезис и Браво. Те стояха настрана от другите.

— Благодаря ви, че се завърнахте — меко заговори Генезис.

— Преди четири години ми казахте, че не бива да се оттеглям — отвърна Мънро Сейнт-Клеър. — Излязохте прав.

— Боя се, че има още нещо — продължи Генезис. — Не се чувствувам добре. Малко време ми остава…

— О, господи!…

— Недейте! Това е късмет за мен.

— Какво? Как?…

— Лекарите ми даваха два-три месеца. Още преди десет седмици. Аз настоявах да науча истината. Те излязоха невероятно точни. Чувствувам го. Уверявам ви, друго такова чувство не познавам. То е нещо уникално и ми носи известно облекчение.

— Мъчно ми е. Съжалявам повече, отколкото мога да го изразя с думи. Венис знае ли? — Очите на Сейнт-Клеър се отместиха към снажния негър, който разговаряше спокойно в ъгъла с Банър и Парис.

— Не. Не желаех нищо да попречи или да повлияе на решението ни тази вечер. — Генезис хвърли листа в жълтите езици на камината, а после пусна и хартиената топка с шестте гласа на „Инвър Брас“.

— Просто не знам какво да кажа — съчувствено прошепна Сейнт-Клеър, като се взираше в необичайно смирените очи на Генезис.

— А аз знам — отвърна умиращият старец и се усмихна. — Вие отново сте сред нас. Вашите възможности далеч надхвърлят тези на Венис. Или на който и да е друг. Обещайте, че ще доведете делото докрай. В случай че мен вече ме няма.

Сейнт-Клеър погледна листа в ръката си. Задържа очи на името, изписано в горния ляв ъгъл.

— Веднаж той се опита да ви унищожи. И за малко не успя. Ще изпълня делото докрай. Обещавам.

— Не по този начин. — В гласа на Генезис прозвуча укор. — Не бива да има ненавист, отплата. Това не е в нашия стил и никога не бива да бъде.

— Има случаи, когато различните цели са съвместими. Дори моралните цели. Аз просто отбелязвам един факт. Този човек представлява истинска заплаха.

Мънро Сейнт-Клеър още веднаж погледна листа в ръката си. И името в горния ляв ъгъл:

Джон Едгар Хувър.

После смачка листа и го пусна в огъня.

Питър Чансълър лежеше на мокрия пясък и вълните нежно го плискаха. Гледаше право в небето, сивотата вече избледняваше, идеше утринната синева. Над плажа на Малибу бе пукнала зората.

Той заби лакти в пясъка и се надигна. Болеше го вратът, след малко щеше да почувствува същата болка и в слепоочията. Снощи се беше напил. Предната вечер също. Отвратително!

Погледът му разсеяно се плъзна към левия му крак. Тънкият белег, който се виеше от прасеца през коляното и се врязваше в бедрото му, приличаше на бяла зигзаговидна линия, заобиколена от загоряла плът. Цялото място все още бе чувствително при допир. Но сложната хирургическа операция се оказа успешна. Сега оздравяването вървеше почти нормално и болката се замени от скована безчувственост.

С лявото му рамо нещата стояха съвсем различно: болката почти не го напускаше, понякога само леко се притъпяваше. Лекарите бяха казали, че има множество разкъсани сухожилия и връзки, които трябва продължително време да се лекуват.

Вдигна несъзнателно дясната си ръка и напипа слабо издутата бразда, която се простираше от челото, през лявото ухо чак до основата на черепа. Сега косата скриваше голяма част от белега, фрактурата по челото личеше само отблизо. През последните седмици няколко жени го питаха за белега, който той би искал да забрави. Лекарите казваха, че главата му била срязана, сякаш остър нож се бе вдълбал в мек пъпеш. Само със сантиметър по-горе или по-долу ударът би бил фатален. Седмици наред той фанатично желаеше да не бе оживявал. Знаеше, че това желание ще отмине. Но не искаше да умира: просто не знаеше дали би могъл да живее без Кати.