Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

Гровър и Дженкинс изчакаха бурята да отмине. Приеха спокойно, с разбиране враждебността на Танър. Бяха изпадали в подобни ситуации и преди. Гровър заговори тихо в контраст с гнева на Танър.

— При такива операции допускаме, че стават грешки — ще бъда откровен, обикновено се допуска поне една груба грешка. Неизбежно е, като се вземе предвид техническото обезпечаване.

— Каква грешка?

— Аз бих искал да отговоря на този въпрос… — обади се Дженкинс. — Грешката беше моя. Аз бях старши офицер в „Кожата“ и единственият, който знаеше за измяната на Фасет. Единственият. В събота следобед Макдърмът ми каза, че Коул е получил изключителна важна информация и иска веднага да ме види. Не проверих във Вашингтон, не поисках потвърждение. Просто приех и незабавно тръгнах за града… Мислех си, че Коул или някой друг тук, в „Кожата“, е открил кой е в действителност Фасет. Ако случаят беше такъв, от Вашингтон трябваше да дойдат нови указания…

— Бяхме подготвени — прекъсна го Гровър. — Имахме разработени и резервни варианти, които трябваше да се пуснат в действие.

— Пристигнах в Ню Йорк, качих се в апартамента в хотела… а Коул не беше там. Знам, че звучи невероятно, но той беше излязъл да вечеря. Просто беше излязъл да вечеря. Беше оставил името на ресторанта и аз отидох там. Придвижването до ресторанта ми отне време. Таксита, натоварено движение. Не можех да използвам телефона — всички разговори се записваха. Някой можеше да съобщи на Фасет. Най-после се добрах до Коул. Той не знаеше за какво става дума. Не беше изпращал никакво съобщение.

Дженкинс замълча, историята го караше да се ядосва и да се чувства неловко.

— И това ли беше грешката? — попита Али.

— Да. Така Фасет разполагаше с времето, което му трябваше. Аз му предоставих нужното време.

— Фасет не рискуваше ли прекалено много? Не си ли беше поставил сам клопка? Нали Коул е щял да отрече, че е изпращал съобщение?

— Беше преценил риска. Беше избрал подходящ момент. Тъй като Коул непрекъснато поддържаше връзка с „Кожата“, едно-единствено съобщение, особено предадено чрез второ лице, можеше да бъде изопачено. Фактът, че аз се подведох, също му говореше нещо. Казано просто, аз трябваше да бъда убит.

— А как да си обясним липсата на охрана? Заминаването ви за Ню Йорк не би трябвало да е свързано с изчезването й.

— Казах ви, че Фасет е опасен човек — продължи Гровър. — Когато ви разкрием защо тя не беше на мястото си, защо на мили разстояние нямаше нито един пост, ще разберете колко блестящ е всъщност Фасет… Той постепенно е изтеглил всички постове под предлог, че вие сте „Омега“. Човекът, когото те пазеха, рискувайки живота си, всъщност беше врагът.

— Какво!

— Помислете си само. След като вие сте мъртъв, кой би могъл да го опровергае?

— А защо е трябвало да му вярват?

— Електронните подслушвателни устройства. Престанаха да действат в цялата къща. Едно по едно престанаха да предават. Вие бяхте единственият човек, който знаеше, че съществуват. Следователно вие постепенно ги унищожавахте.

— Но аз не съм ги унищожавал! Не знаех къде са! И сега не знам!

— Нямаше да бъде от значение, дори и ако го бяхте направили — обади се Дженкинс. — Тези предаватели са щели да работят от трийсет и шест до четирийсет и осем часа, не повече. Снощи видяхте едно от тях. Върху него бяха капнали киселина. Всички бяха такива. Киселината постепенно разяждаше миниатюрните дискове и излъчването се прекратяваше… Всички хора от постовете разбраха, че не работят. Тогава Фасет заяви, че е направил грешка. Вие сте работели за „Омега“, а той не бил разбрал. Казаха ми, че го е направил много успешно. Има нещо величаво у човек като Фасет, когато си признава, че е допуснал голяма грешка. Той изтегли постовете и после двамата с Маколиф пристъпиха към убийството. Можаха да го направят, защото аз не бях тук, за да ги спра. Фасет ме беше отстранил от сцената.

— Знаехте ли за Маколиф?

— Не — отговори Дженкинс. — Дори не го подозирахме. Прикритието му беше наистина гениално. Фанатизирано провинциално ченге, ветеран от нюйоркската полиция, а в добавка и консервативен. Честно казано, за първи път се усъмнихме, че може би е замесен, след като ни казахте, че полицейската кола не е спряла, когато сте й сигнализирали от мазето. В този момент в района не е имало никаква полицейска кола. Маколиф се е погрижил за това. Той обаче носи червена сигнална лампа в багажника си. Просто устройство, което може да се закачи на покрива. Обикалял е къщата ви и е правел опити да ви накара да излезете. Когато най-накрая дойде тук, две неща ни направиха впечатление. Първо, че го бяха намерили по радиотелефона. Не вкъщи. Второто беше описанието, което дежурните дадоха за него. Маколиф непрекъснато се държал за стомаха, твърдейки, че е получил тежка криза от язвата си. Маколиф не боледуваше от язва. Съществуваше вероятност да е ранен. Предположението се оказа вярно. „Язвата“ му представляваше дълбока отворена рана в стомаха. Акт на внимание от страна на мистър Остърман.