Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

Колата бавно го отмина. Беше същата черна кола, която го беше блъснала на Вали Роуд. Не можа да види шофьора. Без улично осветление беше невъзможно да го разпознае.

Когато колата изчезна от погледа му, Танър се върна на пътя. Мислеше да остане в гората, но му беше трудно да върви. Щеше да се придвижи по-бързо по пътя. Продължи напред, накуцвайки. Чудеше се дали черният автомобил принадлежи на някой полицай, временно разположен на Орчард Драйв 22. Дали шофьорът беше писател на име Остърман?

Беше изминал почти половин миля, когато светлините отново се появиха, този път пред него. Хлътна в храстите, молейки се на Господ да не са го забелязали, и свали предпазителя на пистолета.

Автомобилът се приближи с невероятна скорост. Човекът, който го караше, се връщаше назад, за да търси някого.

Дали искаше да намери него?

Или Лийла Остърман?

Или имаше намерение да се свърже с Кардоне, който нямаше умиращ баща във Филаделфия. Или с Тримейн, който не беше на път към мотела на летище „Кенеди“.

Танър стана и продължи, кракът му се огъваше. Стискаше здраво пистолета в ръка.

Пътят направи завой и гарата се показа. Една-единствена увиснала улична лампа осветяваше порутената сграда. Прозорците и вратите на старата, измазана с хоросан гара бяха заковани с дъски, в пукнатините на изгнилото дърво зловещо се виеха бурени. Малки грозни листа растяха от стеблата.

Нямаше вятър, нито дъжд, не се чуваше никакъв звук, освен ритмичните капки, които падаха от хилядите клони и листа — последното немощно ехо от бурята.

Спря край рушащия се, обрасъл с трева паркинг, за да реши къде, да застане. Беше почти два часът и трябваше да намери закътано място. Сградата! Може би щеше да успее да влезе. Тръгна през чакъла и бурените.

Заслепи го светлина, инстинктивно се хвърли напред. Обърна се, подпирайки се на раненото си рамо, но не усети болка. Мощен прожектор беше прерязал полумрака, в запустялата местност отекнаха изстрели. Куршуми се удряха в земята около него и свистяха над главата му. Търкаляше се непрекъснато. Усети, че един от куршумите беше улучил лявата му ръка. Стигна до ръба на хлътналата чакълеста настилка и насочи пистолета към ослепителната светлина. Стреля бързо по посока на врага. Прожекторът гръмна. Чу се вик. Танър продължи да натиска спусъка, докато пълнителят се изпразни. Опита се да бръкне в джоба си с лявата ръка, за да вземе друг пълнител, и разбра, че не може да я движи.

Отново настъпи тишина. Остави пистолета и с дясната ръка несръчно извади пълнителя. Подпря пистолета на земята, хвана със зъби горещото дуло и докато вкара новия пълнител, изгори устните си.

Чакаше врагът да се раздвижи. Да вдигне някакъв шум. Нищо.

Бавно се изправи. Сега лявата му ръка беше съвсем неподвижна. Държеше пистолета пред себе си, готов да натисне спусъка при най-лекото раздвижване в тревата.

Нищо.

Отправи се заднишком към вратата на сградата с насочен нагоре пистолет, опипвайки внимателно земята с крака си, за да не се спъне и да падне. Стигна до закованата с дъски врата и разбра, че навярно няма да може да я разбие, ако е закована. По-голямата част от тялото му не действаше. Силите го напускаха. Все пак натисна с гръб вратата, тежкото дърво се поогъна, издаде силен скърцащ звук. Танър завъртя глава и с крайчеца на окото си видя, че отворът беше не по-голям от три-четири инча. Старите панти бяха покрити с ръжда.

Блъсна с дясното си рамо вратата, тя се огъна и го хвърли в тъмнината върху изгнилия под на сградата.

Полежа няколко секунди, без да мърда. Вратата беше почти изцяло отворена, горната й част беше излязла от пантите. Уличната лампа, която беше на петдесет ярда, хвърляше в помещението слаба светлина. Счупените и липсващите дъски на покрива също пропускаха малко светлина.

Изведнъж Танър чу скърцане зад себе си — несъмнено звук от стъпки по прогнилия под. Опита се да се обърне, да се изправи. Беше твърде късно. Нещо го блъсна в тила. Почувства, че му се завива свят, но видя крака. Крак, обвит с бинт.

Преди да се срути на прогнилия под и тъмнината да падне пред очите му, Танър вдигна поглед към лицето на човека.

Разбра, че е открил „Омега“.

Беше Лорънс Фасет.

Не знаеше колко време е бил в безсъзнание. Пет минути? Час? Нямаше как да разбере. Не можеше да види часовника си, не можеше да движи лявата си ръка. Лицето му опираше в грубия, разбит под на рушащата се постройка на гарата. Усещаше как кръвта бавно капе от ранената му ръка, главата го болеше.