Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

В същия миг почувства силен удар в левия крак. Чу се пронизителен звук от гуми, които рязко спряха на асфалта. Танър падна, преобръщайки се при плонжа, и видя как черната кола мина на милиметри от мерцедеса, а после се отдалечи по Вали Роуд.

Болката в крака му беше мъчителна, рамото му пулсираше. Молеше са на Бога да може да върви! Трябваше да може да върви!

Шофьорът на таксито тичаше към него.

— Господи! Какво стана?

— Бихте ли ми помогнали да се изправя?

— Разбира се! Разбира се! Добре ли сте?… Този приятел сигурно хубавичко си е пийнал! Господи! Можеше да ви убие. Искате ли да повикам лекар?

— Не. Не. Не мисля, че е необходимо.

— Имам телефон ей там. Ще се обадя на ченгетата! Те за нула време ще извикат лекар!

— Не! Не, не го правете! Добре съм… Само ми помогнете малко да повървя.

Беше болезнено, но Танър установи, че може да се движи. Това беше най-важното. Сега болката не беше от значение. Нищо не беше от значение, освен „Омега“. А „Омега“ се беше разкрила!

— При всички случаи по-добре е да извикам полиция — каза шофьорът, подкрепяйки Танър за ръката. — Този трябва да бъде махнат от пътя.

— Не… Искам да кажа, че не видях номера му. Дори не обърнах внимание каква беше колата. Нищо няма да излезе.

— И аз така мисля. Ако се забие в някое дърво, ще си получи заслуженото.

— Да. Правилно. — Танър вече вървеше сам. Щеше да се оправи.

Телефонът на стоянката за такси на отсрещната страна на улицата иззвъня.

— Телефонът ми звъни… Добре ли сте?

— Да. Благодаря.

— Съботна нощ. Вероятно няма да има повече повиквания през цялата ми смяна. В събота през нощта дежури само едно такси. Но и то е много. — Шофьорът тръгна. — Всичко хубаво, приятелю. Сигурен ли сте, че нямате нужда от лекар?

— Не, уверявам ви. Благодаря.

Видя, че шофьорът си записва адрес, а после чу гласа му, докато го повтаряше:

— Тримейн, Пийчтрий 16. Ще бъда там след пет минути, мисис Тримейн. — Той затвори и видя, че Танър го гледа, — Как ви се струва? Иска да отиде в някакъв мотел край летище „Кенеди“. С кого мислите, че ще легне там?

Танър беше озадачен. Семейство Тримейн имаше две коли… Дали Тримейн възнамеряваше да не се подчини на заповедта за срещата край гарата на Ласитър Роуд? Или след като беше сигурен, че единственото съботно такси е заминало, се надяваше да го изолира в града?

И двете му предположения бяха възможни.

Танър закуцука към алеята, която минаваше покрай „Вилидж Пъб“ и се използваше предимно за доставяне на продукти. Тъй като тя водеше към обществен паркинг, оттам той можеше да избяга незабелязано, ако беше необходимо. Стоеше на алеята и разтриваше крака си. След около час щеше да направи голям удар. Погледна часовника си. Беше дванайсет и четирийсет и девет. До тръгването му за гарата оставаше още час. Може би черната кола щеше да се върне. Възможно беше да дойдат и други коли. Пушеше му се, но не искаше да пали с кибрит близо до улицата. Можеше да скрие огьнчето на цигарата, но не и пламъка на клечката. Навлезе десетина ярда навътре по алеята и запали. Чу някакъв шум. Стъпки?

Бавно се промъкна към Вали Роуд. Градът беше пуст. Единствените звуци бяха приглушени и идваха откъм „Вилидж Пъб“. Вратата на ресторанта се отвори и се показаха трима души. Джим и Нанси Лумис и още един мъж, който той не позна. Тъжно се усмихна на себе си.

Джон Танър, уважаваният директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“, се криеше в тъмната алея — мръсен, мокър, с одраскано от куршум рамо и с кървяща рана на крака, нанесена от човек, който се беше опитал да го прегази, безмълвно наблюдаваше как Джим и Нанси излизаха от ресторанта. Джим Лумис. Беше го свързал с „Омега“, без Джим да разбере.

От западния край на Вали Роуд по посока на шосе 5 се показа автомобил, който се движеше безшумно с не повече от десет мили в час. Шофьорът сякаш търсеше нещо на Вали Роуд.

Беше Джоу.

Не беше заминал за Филаделфия. Във Филаделфия нямаше никакъв умиращ баща. Семейство Кардоне беше излъгало.

Танър не беше изненадан.

Притисна се до стената край алеята и се опита да стане колкото е възможно по-незабележим. Но беше едър мъж. Без никаква причина, освен чувството за сигурност, Танър извади пистолета. Ако се наложеше, щеше да убие Кардоне.

Когато колата беше на четирийсет фута от Танър, две кратки изсвирвания на клаксон от автомобил, който идваше насреща, накараха Кардоне да спре.

Втората кола бързо се приближаваше.

Беше Тримейн. Когато мина покрай алеята, Танър забеляза уплашения поглед на лицето му.