Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

Адвокатът спря до Кардоне и двамата мъже започнаха да говорят тихо. Танър не можеше да различи думите, но беше ясно, че говорят бързо и много възбудено. Тримейн обърна и двете коли се отдалечиха заедно.

Танър се отпусна и се изправи. Тялото го болеше. Сега всички бяха налице. Всички. Всички, за които знаеше, и още един, за който не знаеше. „Омега“ плюс един, мислеше си той. Кой беше в черния автомобил? Кой се беше опитал да го прегази?

Вече нямаше смисъл да отлага. Беше видял това, което трябваше да види. Щеше да се приближи на няколко ярда до гарата на Ласитър Роуд и да изчака „Омега“ да се покаже.

Излезе от алеята и тръгна към колата. А после спря.

Нещо не беше наред с колата. На приглушената светлина на газените фенери той видя, че задната й част беше опряла в земята. Хромираната броня беше на няколко инча над паважа. Изтича до колата и свали фенерчето от пуловера си. И двете задни гуми бяха спаднали, джантите поддържаха тежестта на автомобила. Наведе се и видя двата ножа, които стърчаха от меките гуми.

Как? Кога? Нито за секунда не се беше отдалечавал на повече от двайсет ярда! Улицата беше пуста! Нямаше жив човек! Никой не би могъл да се промъкне незабелязано зад мерцедеса!

Освен може би през онези мигове на алеята — когато запали цигара и когато стоеше приведен до стената и гледаше Тримейн и Кардоне. В онези секунди, когато мислеше, че е чул стъпки. Гумите бяха разрязани преди не повече от пет минути! „О, Господи!“, мислеше си Танър. Манипулацията въобще не беше престанала! „Омега“ беше по петите му. Знаеше. Следеше всяка негова крачка. Всяка секунда!

Какво беше започнала да казва Али по телефона? Бърни беше… какво? Тръгна към телефонната будка, изваждайки последната монета от джоба си. Измъкна пистолета от колана си и се огледа, докато пресичаше улицата. Този, който беше надупчил гумите, може би чакаше, може би дебнеше.

— Али?

— За Бога, скъпи, ела си вкъщи!

— След малко, мила. Честна дума, няма нищо. Абсолютно нищо… Исках просто да ти задам един въпрос. Важно е.

— Не по-малко важно е да си дойдеш вкъщи!

— Одеве каза, че Бърни е решил нещо. Какво?

— О… когато се обади за първи път. Лийла излезе след теб, а Бърни не искаше да ни оставя сами. Но той се притесняваше, че може би няма да я послушаш, и тъй като полицаите бяха тук, реши той самият да те намери.

— С триумфа ли излезе?

— Не. Взе кола от полицаите.

— О, Боже! — Танър не искаше да избухва по телефона, но не можа да се сдържи. Черната кола, която изникна сякаш отникъде.

„Плюс един“ в действителност беше част от тримата! — Върна ли се?

— Не. Лийла обаче се върна. Тя мисли, че може би се е загубил.

— Ще ти се обадя. — Танър затвори. Бърни естествено се беше „загубил“. Нямаше време да се върне. Нямаше време, защото Танър беше на алеята и защото гумите бяха срязани.

И сега той осъзна, че трябва някак си да стигне до гарата на Ласитър Роуд. Да стигне там и да заеме позиция, преди някой от „Омега“ да може да го спре или да разбере къде е.

Ласитър Роуд беше разположен по диагонал на северозапад, на около три мили от центъра на града. Гарата навярно беше около една-две мили по-далеч. Щеше да върви пеша. Това беше единственото нещо, което можеше да направи.

Тръгна бързо, колкото му позволяваха силите. Куцането намаля с раздвижването. После се пъхна в един вход. Никой не го следеше.

Вървеше, криволичейки на запад, и стигна до покрайнините на града, където нямаше тротоари, а само обширни ливади. Ласитър Роуд вече не беше далеч. Два пъти легна на земята, докато край него профучаваха автомобили. Шофьорите не обръщаха внимание на нещо друго, освен на пътя пред себе си.

Накрая мина през горичка, която заграждаше от едната страна добре поддържана тревна площ — и двете му напомняха за неговия дом — и стигна до Ласитър Роуд. Излезе на грубата асфалтова настилка, зави наляво и започна последната част от пътешествието си. Според изчисленията му едва ли трябваше да върви повече от миля, миля и половина. Ако кракът му издържеше, щеше да стигне до изоставената гара за петнайсет минути. Ако не издържеше, щеше просто да забави крачка, но все пак да се добере дотам. Часовникът му показваше един и четирийсет и една. Имаше време.

„Омега“ нямаше да пристигне рано. Не можеше да си го позволи. Тя — или те — не знаеха какво ги очаква.

Танър тръгна, куцайки, по пътя и установи, че се чувства по-добре, по-сигурно, държейки в ръка пистолета на Сканлън. Видя зад себе си трепкаща светлина. Фарове, които бяха на триста-четиристотин ярда. Влезе в гората, граничеща с пътя, и легна върху калната почва.