Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

През изгнилите дъски и напуканата мазилка се процедиха лъчи от прожектори. Един се задържа на входа. После се чу глас, усилен от мегафон.

— Полиция! С нас има представител на федералната власт. Ако имате оръжие, изхвърлете го навън и излезте с вдигнати ръце! Ако държите Танър като заложник, освободете го. Обсадени сте. Не можете да избягате.

Докато пълзеше към вратата, Танър се опита да проговори. Гласът отново прозвуча:

— Повтаряме. Изхвърлете оръжието навън…

Танър чу друг глас, който викаше. Човекът беше без мегафон:

— Насам! Осветете тук! До този автомобил! Тук, в тревата!

Някой беше открил останалата част от „Омега“.

— Танър! Джон Танър! Вътре ли сте?

Танър стигна до изхода и се изправи в осветеното пространство, подпирайки се на ръба на вратата.

— Ето го! Господи, погледнете го!

Танър падна напред. Дженкинс се втурна към него.

— Готово, мистър Танър, стегнахме ви колкото можахме. Ще държи, докато дойде линейката. Вижте дали ще можете да ходите. — Дженкинс обхвана Танър през кръста и го изправи на крака. Други двама полицаи изнасяха Фасет.

— Това е той… Това е „Омега“.

— Знаем. Вие сте изключителен човек. Направихте нещо, което никой от нас не успя да направи пет години. Хванахте „Омега“ вместо нас.

— Има още един. Ей там. Фасет каза, че е другата част от тях.

— Намерихме го. Мъртъв е. Все още е там. Искате ли да идете и да видите кой е? За да разказвате някой ден на внуците си.

Танър погледна Дженкинс и отвърна, заеквайки:

— Да. Да, искам. Мисля, че е по-добре да знам.

Двамата мъже стигнаха до тревата. Танър беше като хипнотизиран, усещаше отвращение от предстоящия момент, от момента, в който щеше да види второто лице на „Омега“.

Предателство на обичта.

Дик. Джоу. Бърни.

Няколко мъже разглеждаха черния автомобил с разбития прожектор. Тялото лежеше по очи до вратата на лимузината. В тъмното Танър можа да види, че е едър мъж.

Дженкинс включи фенерчето и преобърна с крак тялото. Лъчът освети лицето.

Танър замръзна. Надупченото с куршуми тяло в тревата беше на капитан Албърт Маколиф.

До тях се приближи полицай и заговори на Дженкинс от края на паркинга:

— Искат да дойдат.

— Защо не? Типично в техния стил. Брегът вече е чист. — В гласа на Дженкинс се усещаше явно презрение.

— Хайде! — извика Макдърмът на няколко мъже в сенките на отсрещната страна на паркинга. Танър видя трите високи фигури, които вървяха по чакъла. Вървяха бавно, неохотно.

Бърни Остърман. Джоу Кардоне. Дик Тримейн.

Той излезе с помощта на Дженкинс, накуцвайки, от тревата, и остави „Омега“ зад себе си. Четиримата приятели се спогледаха. Нито един от тях не знаеше какво да каже.

— Да вървим — обърна се Танър към Дженкинс.

— Извинете ни, господа.

Неделя следобед в Садъл Вали, Ню Джърси. Двете патрулни коли бавно бродеха нагоре-надолу по улиците, както обикновено, и мързеливо завиваха в сенчестите пресечки. Шофьорите се усмихваха на децата и махаха на хората, погълнати от неделните си занимания. В малките чуждестранни коли със сгъваеми покриви и в блестящите комбита се виждаха чанти за голф и тенисракети. Слънцето грееше ярко, дърветата и тревните площи лъщяха, оснежени от юлската буря.

Садъл Вали беше будно и се подготвяше за истински неделен следобед. Водеха се разговори по телефона, съставяха се планове, поднасяха се извинения по повод на случки от предишната вечер. Извиненията се посрещаха със смях — по дяволите, та нали ставаше дума за събота вечер! В Садъл Вали, Ню Джърси, хората бързо прощавала случилото се в съботните вечери.

Последен модел тъмносиня лимузина с гуми с бяла лента на външните стени се движеше по алеята за коли на семейство Танър. Джон Танър стана от дивана и с мъка се приближи до прозореца. Горната част на гръдния му кош и цялата му лява ръка бяха превързани с бинтове. Превързан беше и левият му крак от бедрото до глезена.

Танър погледна през прозореца към двамата мъже, които се приближаваха към къщата. Разпозна полицая Дженкинс чак когато го погледна за втори път. Дженкинс не беше в полицейска униформа. Приличаше на човек, който живее в Садъл Вали, а работи в големия град — банкер или шеф на рекламна агенция. Танър не познаваше другия човек. Никога не го беше виждал.

— Пристигнаха — извика той към кухнята. Али излезе и застана във вестибюла. Беше облечена небрежно в панталон и риза, но погледът й съвсем не беше небрежен.