Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

В десет и четирийсет и седем телефонът иззвъня.

— Джон? Дик се обажда. Маколиф беше при мен — Тримейн дишаше тежко в слушалката, но гласът му беше почти спокоен. Владееше се, но беше на ръба. — …Нямам представа в какво си се забъркал — опитали са се да ви убият, Господи!… И аз не искам да знам, това е повече, отколкото бих могъл да понеса! Съжалявам, Джон, но аз ще отведа семейството си оттук. Имам резервация за „Пан Ам“ за десет часа сутринта.

— Къде отивате?

Тримейн не отговори. Танър продължи:

— Попитах те къде отивате.

— Съжалявам, Джон… може да ти прозвучи грозно, но няма да ти кажа.

— Мисля, че разбирам… Ще ми направиш обаче една услуга. Отбий се у нас на път за летището.

— Не мога да ти обещая. Довиждане.

Танър задържа пръста си върху вилката на телефона, а после набра номера на полицейския участък в Садъл Вали.

— Полицейски участък. Сержант Дейт.

— Капитан Маколиф, моля ви.

— Няма го, мистър Танър.

— Можете ли да го откриете? Спешно е.

— Ще се опитам да се свържа по радиотелефона с колата му. Ще почакате ли?

— Не, просто му кажете да ми се обади веднага. — Танър даде телефонния си номер и затвори. Маколиф навярно беше на път за семейство Кардоне. Трябваше вече да е пристигнал там. Танър се върна във всекидневната. Искаше да разстрои семейство Остърман.

Това беше част от плана му.

— Кой се обади? — попита Бърни.

— Дик. Чул е за случилото се… Заминава със семейството си.

Лийла и Бърни се спогледаха.

— Къде?

— Не каза. Полетът им е утре сутринта.

— Не каза къде отива? — Бърни се изправи небрежно, но не успя да скрие тревогата си.

— Вече ви отговорих. Не искаше да ми каже.

— Но ти не се изрази по този начин. — Остърман погледна Танър.

— Думите ти бяха „не каза“. Има разлика.

— И аз мисля така… Все още ли смятате, че трябва да отидем във Вашингтон?

— Какво? — Остърман гледаше жена си. Не беше чул въпроса на Танър.

— Смятате ли, че трябва да отидем във Вашингтон?

— Да! — Бърни се взираше в Танър. — Сега още повече се налага. Ти се нуждаеш от закрила. От истинска закрила… Опитват се да те убият, Джон.

— Чудя се. Чудя се дали се опитват да убият мен.

— Какво искаш да кажеш? — Лийла се изправи, обърната с лице към Танър.

Телефонът иззвъня.

Танър бързо се върна в кабинета и вдигна слушалката. Беше Маколиф.

— Чуйте — каза спокойно Танър. — Искам да опишете точно — точно къде беше Тримейн по време на разпита.

— В кабинета си.

— Къде в кабинета си?

— На бюрото. Защо?

— Стана ли? Разхождаше ли се? Дойде ли например да се ръкува с вас?

— Не… Не, не мисля. Не, не дойде.

— А жена му? Тя ли ви покани да влезете?

— Не. Прислужницата. Жената на Тримейн беше на горния етаж. Не се чувстваше добре. Проверихме това — обадихме се на лекаря, помните ли?

— Добре. А сега ми кажете за семейство Кардоне. Къде ги намерихте?

— Първо говорих с мисис Кардоне. Едното от децата ми отвори. Тя лежеше на дивана, мъжът й беше в гаража.

— Къде говорихте с него?

— Току-що ви казах. В гаража. Излезе, че и там съм пристигнал в последния момент. Заминава за Филаделфия. Баща му е много болен. Дали са му последното причастие.

— За Филаделфия?… Къде точно беше той?

— Казах, в гаража Багажът му беше готов. Беше в колата. Помоли ме да побързам. Искаше да тръгва.

— Беше в колата?

— Точно така.

— И не ви се стори странно, че разговаря с вас, без да слезе?

— Защо? Баща му умира, за Бога! Адски бързаше да стигне във Филаделфия. Ще проверя дали е вярно.

Танър затвори телефона.

Маколиф не беше видял нито един от четиримата при нормални обстоятелства. Нито се бяха изправили на крака, нито се бяха движили. Бяха решили да не ходят у семейство Танър в неделя.

Тримейн зад бюрото си, уплашен, неподвижен.

Кардоне в колата, очакващ с нетърпение да отпътува.

Единият или и двамата ранени. Може би единият или и двамата са част от „Омега“. Нима неговите приятели бяха стреляли по него?… Нищо, скоро щеше да разбере.

Моментът беше дошъл. Навън дъждът беше спрял; сега щеше да му бъде по-лесно да върви, макар че гората все още беше мокра.

В кухнята се преоблече с дрехите, които беше донесъл от спалнята — черен панталон, черен пуловер с дълги ръкави и маратонки. Сложи пари в джоба си, като не пропусна да се увери, че има най-малко шест дайма. Накрая закачи малко фенерче на пуловера си.

После отиде до вратата на вестибюла и повика Али в кухнята. Страхуваше се от този момент много повече, отколкото от всичко друго, което му предстоеше. И все пак нямаше друг начин. Знаеше, че трябва да й каже.