Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Съжалявам, мисис Танър. Наложително е. А сега, бихте ли…

— Не, няма да излезем! — Остърман се отдели от жена си и се приближи до шефа на полицията. — Не той е човекът, който трябва да бъде разпитван, а вие. Цялата ви проклета полиция трябва да бъде наказана… Бих искал да знам защо патрулната кола не спря, капитане! Чух обяснението ви и не го приемам.

— Ако продължавате, мистър Остърман, ще повикам полицая и ще заповядам да ви арестува!

— На ваше място не бих се опитал…

— Не ме изкушавайте. Имал съм си работа с такива като вас! Работил съм в Ню Йорк, мръсно еврейче!

Остърман застина.

— Какво казахте?

— Не ме провокирайте. Вие ме провокирате!

— Стига! — обади се Танър от леглото. — Всъщност аз нямам нищо против.

Когато остана сам с Маколиф, Танър седна. Рамото го болеше, но можеше да го движи свободно.

Маколиф се приближи и се хвана с двете ръце за леглото откъм краката на Танър. Започна спокойно:

— А сега говорете. Кажете ми какво знаете или ще ви обвиня, че криете информация, свързана с опит за убийство.

— Но те се опитаха да убият мен.

— И все пак това е убийство. У-б-и-й-с-т-в-о. Няма значение дали е свързано с вас или с онова еврейско копеле!

— Защо сте толкова враждебно настроен? — попита Танър. — Кажете ми. Би трябвало да ми се молите на колене. Аз съм данъкоплатец, а вие не опазихте къщата ми.

Маколиф няколко пъти се опита да каже нещо, но се задушаваше от гняв. Накрая се овладя.

— Добре. Знам, че много от вас не одобряват действията ми. Вие, копелета мръсни, искате да ме изхвърлите и да наемете някое гадно хипи, някакво вързано адвокатче! Но ще успеете да го направите само ако сплескам работата. Аз обаче няма да я сплескам! Досието ми ще остане чисто! Този град ще остане чист! Ето защо ще ми кажете какво става и ако имам нужда от помощ, ще я потърся! Не мога да го направя, без да има за какво да се хвана!

Танър стана от леглото. В началото беше нестабилен, но после, за своя изненада, се задържа здраво на краката си.

— Вярвам ви. Прекалено сте разярен, за да лъжете… И сте прав. Много от нас не ви харесват. Може би просто органически, ето защо нека да не се задълбочаваме… Аз обаче няма да отговарям на въпросите ви, а ще ви заповядам нещо. Ще пазите тази къща денонощно, докато не ви кажа да спрете. Ясно ли ви е?

— Няма да търпя заповеди!

— От мен ще ги търпите. Ако не се подчините, ще ви покажа на шейсет милиона телевизора като типичен пример за човек, който е старомоден, необразован и предубеден и представлява заплаха за спазването на закона! Вие сте отживял времето си. Вземете си пенсията и изчезвайте.

— Не можете да го направите…

— Не мога ли? Проверете, ако не вярвате.

Маколиф стоеше загледан в Танър. Вените на врата му бяха силно изпъкнали и Танър си помисли, че ще се пукне.

— Мразя ви, копелета! — каза той с леден глас. — Мразя ви до смърт!

— И аз също… Виждал съм ви как действате… Но сега това е без значение. Седнете.

Десет минути по-късно Маколиф изскочи от къщата в стихващата юлска буря. Затръшна след себе си предната врата и набързо даде няколко заповеди на полицаите, застанали на тревната площ. Мъжете вяло му отвърнаха и той се качи в колата си.

Танър извади риза от чекмеджето на скрина и непохватно я облече. Излезе от спалнята и тръгна надолу по стълбите.

Али беше във вестибюла и говореше с полицая. Тя го видя и се спусна да го посрещне на площадката на стълбището.

— Навсякъде в къщата гъмжи от полицаи. Иска ми се да бяха цяла армия… О, Господи! Опитвам се да бъда спокойна. Наистина се опитвам! Но не се получава! — Тя го прегърна и усети превръзката под ризата му. — Какво ще правиш? Към кого ще се обърнеш?

— Всичко ще се оправи… Трябва просто да почакаме още малко.

— За какво?

— Маколиф ще ми даде информация.

— Каква информация?

Танър дръпна Али до стената. Говореше тихо, за да е сигурен, че полицаят не го чува:

— Тези, които бяха навън до прозорците на мазето, са ранени. За единия знам, че е ранен тежко в крака. За другия не мога да бъда сигурен, но Бърни смята, че го е ударил в рамото или в гърдите. Маколиф ще отиде да се види със семейство Кардоне и Тримейн. А после ще ми се обади. Може да не бъде много скоро, но ще се свърже с мен.

— Каза ли му какво да търси?

— Не. Нищо не съм му казал. Само го помолих да ги изслуша къде са били. Засега толкова. Не искам Маколиф да взема решения. Тази работа е за Фасет.

Но всъщност не беше за Фасет, мислеше си Танър. Вече не беше за никого, освен за самия него. Щеше да каже на Али, когато се наложеше. В последната минута. Усмихна й се, обхвана я с ръка през кръста и си помисли, че би искал да бъде свободен, за да я обича отново.