Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

От полицейската кола на Маколиф бяха проведени три телефонни разговора. Информацията, която се получи, беше ясна и точна. Семейство Тримейн и Кардоне не бяха вкъщи, нито в околността.

Бети и Джоу Кардоне бяха в областта Рокланд. Щели да вечерят навън, каза прислужницата и помоли, ако полицията се свърже с тях, да бъде любезна да ги помоли да се обадят вкъщи. Имало спешно съобщение от Филаделфия.

Джини и Дик Тримейн се бяха върнали при лекаря си в Ридж Парк, тъй като Вирджиния отново не се чувствала добре.

Лекарят потвърди посещението на семейство Тримейн в кабинета му. Беше почти сигурен, че са отишли в Ню Йорк. Всъщност беше им препоръчал да вечерят навън и да отидат на кино. Неразположението на мисис Тримейн било предимно психично. Трябвало да мисли за други неща, а не за гарата на Ласитьр Роуд.

Всичко беше прекалено точно, мислеше си Танър. С твърде много доказателства посредством втори и трети лица.

И все пак нито една от двойките не можеше да бъде изключена.

Защото, възстановявайки събитията в мазето, Танър осъзна, че единият от двамата, които искаха да ги убият, можеше да бъде и жена.

Фасет беше казал, че „Омега“ се състои от убийци и фанатици, от мъже и жени.

— Ето отговора на въпросите ви. — Думите на Маколиф прекъснаха мислите на Танър. — Ще ги проверим, когато се върнат. Не е трудно да установим достоверността на това, което казват.

— Да… Да, разбира се. Ще ми се обадите, след като говорите с тях.

— Не мога да ви обещая. Ще ви се обадя, ако сметна, че трябва да знаете.

Механикът пристигна, за да поправи автомобилите. Танър го преведе през кухнята в гаража и наблюдаваше израза на лицето му, докато оглеждаше прекъснатите кабели.

— Прав сте, мистър Танър. Всеки проводник. Ще ги свържа временно, а в работилницата ще ги оправим. Някой си е направил гадна шега с вас.

Танър се върна обратно в кухнята при жена си и семейство Остърман. Децата бяха горе, в стаята на Реймънд, където единият от полицаите на Маколиф беше пожелал да остане с тях, за да участва в игрите им и да се опита да им осигури спокойствие, докато възрастните разговарят.

Остърман беше непреклонен. Трябваше да напуснат Садъл Вали и да отидат във Вашингтон. Щяха да тръгнат, след като комбито бъде поправено, но вместо да пътуват с кола, щяха да отидат до летище „Кенеди“ и да вземат самолет. Нямаше да се доверяват на никакви таксита, нито на лимузини. Въобще не възнамеряваха да дават на Маколиф обяснения. Щяха просто да се качат на колата и да тръгнат. Той нямаше законно право да ги задържи.

Танър седеше до Али, срещу семейство Остърман, и държеше ръката й. Бърни и Лийла два пъти се опитаха да го принудят да обясни всичко на жена си, но Танър отговори, че ще го направи, когато останат насаме с нея.

Семейство Остърман го разбираше.

Али обаче не го разбираше и затова той държеше ръката й.

Всеки път, когато Лийла започваше да говори, Танър си спомняше за блестящата в тъмното мазе брошка и за незасегнатата от куршумите стена.

На предната врата се звънна и Танър стана, за да отвори. Върна се усмихнат.

— Звуци от действителността. Техниците идват да поправят телефона. — Танър не се върна обратно на мястото си. Неясните очертания на плана му бавно се избистряха. Щеше да има нужда от Али.

Жена му се обърна и го погледна, четейки мислите му.

— Ще отида да видя децата.

Тя излезе и Танър се приближи до масата. Взе пакета цигари и ги сложи в джоба на ризата си.

— Сега ли ще й кажеш? — попита Лийла.

— Обясни й всичко. Дано да проумее тази… „Омега“ — Бърни все още не можеше да повярва, — защото, да ми прости Господ, аз не мога.

— Ти видя знака на стената.

Бърни погледна странно Танър.

— Видях някакъв знак на стената.

— Извинявайте, мистър Танър. — До кухненската врата стоеше полицаят от долния етаж. — Телефонните техници искат да ви видят. В кабинета ви са.

— Добре. Веднага отивам. — Обърна се към Бърни Остърман: — За да освежа паметта ти, ще ти кажа, че знакът, който видя, беше гръцката буква „омега“.

Танър бързо излезе от кухнята и влезе в кабинета. Зад прозорците бяха надвиснали облаци. Дъждът, макар и понамалял, все още беше доста силен. В стаята беше тъмно, светеше само настолната лампа.

— Мистър Танър. — Гласът се чу зад гърба му и той рязко се обърна. Беше Коул, облечен в синьо сако на телефонната компания.

Гледаше го настойчиво. До него имаше още един мъж. — Моля ви, не повишавайте глас.