Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Защо?

— Нещо ужасно се е случило — отговори Лийла — и това въобще не е наша работа. Ние не сме замесени и не желаем да бъдем.

— Тъкмо по този въпрос искам да говоря с вас. С двамата.

Бърни и Лийла се спогледаха.

— Слушаме те — каза Бърни.

— Не тук. Навън.

— Защо навън?

— Не искам Али да чуе.

— Тя спи.

— Трябва да излезем навън.

Тримата минаха покрай басейна и стигнаха до края на тревната площ. Танър се обърна и ги погледна.

— Вече няма смисъл да лъжете. Нито единият, нито другият. Аз просто искам да приключа. Вече не ме интересува. — Той спря за миг. — Знам за „Омега“.

— За какво?

— „Омега“… „Омега“! — в гласа на Танър, в шепота му, се усещаше болка. — Не ме интересува. Да ми прости Господ, не ме интересува.

— За какво говориш? — Бърни наблюдаваше приятеля си. Направи крачка към него. Танър се дръпна. — Какво има?

— За Бога, не го правете!

— Какво да не правим?

— Казах ви! За мен няма значение! Правете, каквото искате с мен!… Само тях оставете на мира!

Лийла протегна ръка и я сложи на рамото на Танър.

— Ти си изпаднал в истерия, Джони. Не знам за какво говориш.

Танър погледна към ръката на Лийла и примигна, за да не позволи на сълзите си да потекат.

— Как може да постъпвате така? Моля ви! Не лъжете повече. Мисля, че няма да го понеса.

— Да спрем да лъжем за какво?

— Никога не сте чували за банкови сметки в Швейцария? В Цюрих?

Лийла дръпна ръката си. Двамата с Бърни останаха неподвижни. Най-накрая той проговори тихо:

— Да, чували сме за банкови сметки в Цюрих. Имаме няколко.

Лийла погледна мъжа си.

— Откъде взехте парите?

— Ние изкарваме много пари — отговори предпазливо Бърни. — Ти го знаеш. Ако смяташ, че това ще реши проблемите ти, защо не се обадиш на нашия счетоводител? Познаваш Ед Маркъм. От него няма по-добър… или по-чист… в Калифорния.

Танър се смути. Простотата на отговора на Остърман го обърка, беше толкова естествен.

— Семейство Кардоне и Тримейн, и те ли имат банкови сметки в Цюрих?

— Мисля, че имат. Същото се отнася и за петдесет процента от хората по крайбрежието, които познавам.

— Откъде са взели парите?

— Защо не питаш тях? — Остърман продължаваше да говори със спокоен глас.

— Знам!

— Ставаш смешен — каза Лийла. — И Дик, и Джоу са преуспяващи мъже. На Джоу му провървя може би повече, отколкото на всеки един от нас.

— Но защо Цюрих! Какво има в Цюрих!

— Известна свобода — тихо отговори Бърнк.

— Ето! Точно същото нещо ми пробутваше снощи! „Какво искаш най-много от всичко?“, каза ти. Това бяха твоите собствени думи!

— В Цюрих могат да се направят много пари, не мога да го отрека.

— С „Омега“! Така ги правиш ти, нали? Нали?

— Не знам какво искаш да кажеш — отвърна Бърни, вече и самият той неспокоен.

— Дик и Джоу. Те са с „Омега“ Както и вие „Бездна от кожа“! Информация за Цюрих! Пари за информация!

Лийла сграбчи ръката на мъжа си.

— Телефонните обаждания, Бърни! Съобщенията.

— Моля те, Лийла… Чуй ме, Джони. Кълна ти се, че не знам за какво говориш. Снощи ти предложих да ти помогна и говорех сериозно. Правят се инвестиции. Предлагах ти пари за инвестиции. Нищо повече.

— Не срещу информация? Не за „Омега“?

Лийла стисна ръката на мъжа си. Бърни й отвърна с поглед, безмълвно й заповяда да се успокои. Той се обърна отново към Танър:

— Не мога да си представя, че притежаваш информация, която аз бих искал. Не ми е известна никаква „Омега“. Не знам какво представлява.

— Джоу знае! Дик знае! И двамата дойдоха при нас. Заплашиха ни.

— Но аз не съм един от тях. Ние не сме…

— О, Боже, Бърни, нещо се е случило… — Лийла не можа да се сдържи. Бърни се пресегна и я взе в прегръдките си. — Каквото и да е, то няма нищо общо с нас… Може би е по-добре да ни кажеш за какво става дума. Навярно ще сме в състояние да ти помогнем.

Танър ги гледаше как нежно се прегръщат. Искаше да им вярва. Имаше нужда от приятели, отчаяно се нуждаеше от съюзници. А и Фасет го беше казал: не всички бяха „Омега“.

— Вие наистина не знаете, така ли? Не знаете какво е „Омега“? Или какво означава „Бездна от кожа“.

— Не — каза просто Лийла.

Танър им повярва. Трябваше да им повярва, защото така той вече не беше сам. И им разказа.

Всичко.

Когато свърши, двамата писатели го гледаха втренчено, без да кажат нищо. Беше започнало леко да ръми, но никой не усещаше дъжда. Накрая Бърни проговори:

— И ти мислеше, че аз говоря за… че ние имаме нещо общо с тази „Омега“? — Бърни сви невярващ очи. — Господи! Това е налудничаво.