Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— От години не ни се е случвало — отвърна Али.

Двамата се преструваха, че спят. Тиктакането на часовника беше като метроном, действаше хипнотично, влудяващо. Накрая Танър осъзна, че жена му е заспала. Затвори очи, усещаше клепачите си натежали, мрак изпълваше съзнанието му. За слуха му обаче нямаше почивка. В шест и четирийсет чу шум от кола. Идваше откъм предната част на къщата. Стана от стола и бързо се приближи до прозореца. По пътеката вървеше Маколиф, беше сам. Танър излезе да го посрещне.

— Жена ми спи. Не искам да я будя.

— Няма значение — каза Маколиф рязко. — Аз имам работа с вас.

— Какво става?

— Открили са семейство Кардоне и Тримейн в безсъзнание вследствие на солидна доза етер. Оставени са били в колата край пътя до гарата на Ласитър Роуд. Искам да разбера защо ни пратихте там. Откъде знаехте?

Танър мълчаливо се взираше в Маколиф:

— Вашият отговор?

— Да ме убие Господ, не знаех! Не знаех нищо… Докато съм жив, няма да забравя случката в сряда следобед. Ако бяхте на мое място, и вие нямаше да можете да я забравите. Депото просто изплува в съзнанието ми. Кълна се!

— Дяволско съвпадение, а?

— Вижте, ако наистина знаех, веднага щях да ви кажа! Нямаше да карам жена си да преживява всички тези неща. За Бога, помислете малко!

Маколиф го погледна подозрително. Танър питаше настойчиво:

— Как се е случило? Какво казват те? Къде са?

— В болницата в Ридж Парк. Ще излязат най-рано утре сутринта.

— Сигурно сте говорили с тях.

По думите на Тримейн четиримата били изминали по-малко от половин миля от Орчард Драйв, когато забелязали на пътя ярка червена светлина и автомобил, паркиран на банкета. Някакъв мъж им махнал — добре облечен мъж, който по нищо не се различавал от жителите на Садъл Вали. Само че не живеел в градчето. Гостувал у приятели и се прибирал в Уестчестър. Двигателят на колата му се повредил и той не можел да продължи. Тримейн му предложил да го закара обратно в къщата на приятелите му. Човекът отказал.

Това е последното нещо, което Тримейн и двете жени си спомняли. Очевидно Кардоне е бил в безсъзнание по време на инцидента.

Край изоставената гара полицаите открили на пода в колата на Тримейн аерозолна опаковка без отпечатъци по нея. Щели да я подложат на анализ на следващата сутрин. Но у Маколиф не съществуваха никакви съмнения, че е съдържала етер.

— Сигурно има връзка със случката от сряда — отбеляза Танър.

— Заключението е безспорно. И все пак, всеки, който познава тази част на гората, знае, че старата гара е изоставена. Особено ако е чел вестниците или е чул за сряда следобед.

— И аз мисля така. Те също ли са били… ограбени?

— Не им липсват пари или портфейли, нито пък бижута. Тримейн каза, че са му изчезнали документи от сакото. Беше много разстроен.

— Документите? — Танър си спомни, че адвокатът беше споменал за някакви бележки в сакото си. Бележки, които може би щели да му потрябват. — Обясни ли какви документи?

— Не съвсем. Беше изпаднал в истерия — говореше доста несвързано. Непрекъснато повтаряше името „Цюрих“.

Джон затаи дъх и, както вече се беше научил, стегна мускулите на корема си, опитвайки се с всички сили да потисне изненадата. Беше присъщо на Тримейн да се подготви с точни данни, свързани с банковите сметки в Цюрих. Ако е имало конфликт, той се е бил въоръжил с факти.

Маколиф забеляза реакцията на Танър.

— Означава ли Цюрих нещо за вас?

— Не, защо трябва да означава нещо?

— Винаги отговаряте на въпроса с въпрос.

— С риск отново да ви засегна, официално ли ме разпитвате?

— Да, разбира се.

— В такъв случай, не. Името Цюрих не означава нищо за мен. Не мога да разбера защо ще го казва. Неговата правна компания е международна.

Маколиф не направи опит да скрие гнева си.

— Не знам какво става, но ме чуйте добре. Аз съм опитен полицейски служител и съм имал един от най-тежките райони, в които човек може да попадне. Когато заех тази длъжност, се заклех, че ще пазя селището чисто. И го казах сериозно.

Маколиф започна да му досажда.

— Не се съмнявам, капитане. Сигурен съм, че винаги говорите сериозно.

Той му обърна гръб и тръгна към къщата. Маколиф на свой ред се стъписа. Заподозреният си тръгваше, а шефът на полицията в Садъл Вали не можеше да направи нищо.

Танър стоеше на предната веранда. Видя как Маколиф запали колата. Небето беше по-ясно, но слънце нямаше да има. Облаците се стелеха ниско, щеше да вали, но не много скоро.