Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

Танър седеше с жена си във всекидневната. Семейство Остърман се беше качило на горния етаж. Полицаите тръгнаха да търсят изчезналите съпружески двойки. И двамата бяха неспокойни. Али — защото беше решила за себе си кой беше убил кучето, а Танър — защото не можеше да се освободи от скрития смисъл на смъртта му.

— Дик го е направил, нали? — попита Алис.

— Дик?

— Той ме заплаши. Влезе в кухнята и ме заплаши.

— Заплашил те е? — Ако е било така, защо хората на Фасет не бяха дошли по-рано, мислеше си Танър. — Кога? Как?

— Когато си тръгваха… Нямам предвид, че е заплашил лично мен. Просто по принцип, всички нас.

— Какво каза той? — Танър се надяваше, че хората на Фасет слушат. Той щеше да повдигне този въпрос по-късно.

— Каза, че не трябвала правиш преценки. Журналистически преценки.

— И какво още?

— Че някои… някои хора са по-находчиви. Така се изрази. Каза да не забравям, че хората не винаги са такива, каквито изглеждат… Че някои са по-находчиви от други.

— Може да е имал предвид няколко неща.

— Сигурно е свързано със страшно много пари.

— Кое да е свързано с много пари?

— Това, което той и Джоу правят с Джим Лумис. Онова нещо, което си проверил.

„О, Боже!“, мислеше си Танър. Истинското и измисленото. Почти беше забравил за лъжата си.

— Свързано е с много пари — отговори той тихо, осъзнавайки, че е стъпил върху опасна почва. На Али би могло да й хрумне, че парите не стигат. Опитваше се да я изпревари. — Но според мен работата не се състои само в парите. Репутацията им би могла да иде по дяволите.

Алис се взираше в настолната лампа, която единствена светеше.

— Горе ти… ти помисли, че Лийла го е направила, нали?

— Заблудих се.

— Но тя все пак беше в отсрещната стая…

— Няма никакво значение, обсъдихме го с Маколиф. Той се съгласи. По-голямата част от кръвта беше засъхнала, съсирена. Кучето е било убито преди няколко часа.

— Мисля, че си прав. — Али непрекъснато си представяше Лийла, която беше притиснала гръб към стената, взираше се напред и се вслушваше в разговора в кухнята.

Часовникът върху полицата на камината показваше пет и двайсет. Бяха се разбрали да спят във всекидневната, пред кабинета, близо до децата.

В пет и трийсет иззвъня телефонът. Маколиф не беше открил нито семейство Кардоне, нито семейство Тримейн. Заяви на Танър, че възнамерява да ги обяви за изчезнали.

— Може би са решили да отидат до града, до Ню Йорк — бързо каза Танър. Ако ги обявяха за изчезнали, „Омега“ можеше да се скрие и кошмарът да се удължи. — Някои от увеселителните заведения тук са отворени цяла нощ. Дайте им повече време. Те са ми приятели, за Бога!

— Не мога да се съглася с вас. Нито едно заведение не е отворено след четири часа.

— Може би са решили да отидат на хотел.

— След малко ще разберем. Хотелите и болниците са първите места, където се изпращат съобщенията за изчезнали хора.

Мозъкът на Танър работеше трескаво.

— Търсихте ли ги в съседните градове? Знам няколко частни клуба…

— И ние ги знаем. Проверени са.

Танър непрекъснато си повтаряше, че трябва да измисли нещо. Нещо, което да даде време на Фасет да овладее положението. Хората на Фасет подслушваха телефона, това беше без съмнение, щяха веднага да схванат опасността.

— Претърсихте ли местността край старата гара? Онази на Ласитър Роуд?

— Кой, по дяволите, би отишъл там? И за какво?

— В сряда открих там жена си и децата. Просто ми мина през ума.

Намекът свърши работа.

— Пак ще ви се обадим — каза Маколиф. — Ще проверя мястото.

Когато затвори телефона, Али го попита:

— Никакви следи?

— Не… Мила, опитай се малко да си починеш. Има няколко места, клубове, може би не са известни на полицията. Ще пробвам там. Ще се обадя от телефона в кухнята. Не искам да будя децата.

Фасет отговори бързо.

— Танър се обажда. Знаете ли какво се случи?

— Да. Дяволски добре го измислихте. Вземаме ви при нас.

— Последното нещо, което искам. Какво ще правите? Не можете да обявите междущатско издирване.

— Знаем. Държим връзка с Коул и Дженкинс. Ще се намесим, за да ги спрем.

— А после какво?

— Съществуват няколко възможности. Нямам време да ви обяснявам. А и линията ми трябва. Още веднъж ви благодаря. — Фасет затвори телефона.

— Потърсих ги на две места — каза Танър, след като се върна във всекидневната. — Не ми провървя… Хайде да се опитаме да поспим. Навярно някъде са открили познати, които празнуват, и са се отбили. Бог ни е свидетел, че и ние много пъти сме го правили.