Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Имаш всичко това. Поне засега.

— В такъв случай аз наистина не те разбирам.

— Минавало ли ти е някога през ума, че повече нямаш право да избираш? Целият ти живот е програмиран да изпълнява предопределена функция. Не го ли осъзнаваш?

— Смятам, че се отнася за всички. Не го оспорвам.

— Не можеш да оспорваш. Системата няма да ти позволи. Ти си подготвен за нещо, натрупал си опит. Ето какво ще правиш през останалата част от живота си. Никакви спорове.

— Щях да стана калпав ядрен физик, ти щеше да станеш некадърен мозъчен хирург… — отвърна Танър.

— Естествено, всичко е относително, не фантазирам. Казвам, че ни управляват сили, които вече не са под наша власт. Стигнали сме векът на специализацията, което напомня погребален звън. Живеем и работим в определените за нас кръгове. Нямаме право да пресичаме линиите, дори да се оглеждаме. Ти повече от мен, страхувам се. Аз поне имам известен избор с каква глупост да се захвана. Но независимо от всичко, с глупост. Ние сме смазани.

— Държа на своето. Не се оплаквам. Пък и рисковете са ми известни.

— Но нямаш поддръжници! Нямаш нищо! Не можеш да си позволиш да се изправиш и да заявиш „това съм аз“. Не и на паричния фронт! Не можеш да платиш с тези неща. — Остърман посочи с ръка къщата и двора.

— Навярно не мога… на паричния фронт. Но кой може?

Остърман притегли стола и седна. Погледна Танър в очите и каза спокойно:

— Има начин. И аз искам да ти помогна. — Замълча за миг, сякаш търсеше думите, и пак заговори: — Джони… — Остърман отново спря.

Танър се страхуваше, че няма да продължи, че няма да намери кураж.

— Слушам те.

— Трябва да съм… сигурен. Много е важно! — Остърман заговори бързо, думите се търкаляха една след друга.

Изведнъж вниманието на двамата мъже се насочи към къщата. Лампата в спалнята на Джанет Танър светна.

— Какво става? — попита Бърни, без да си прави труд да скрива лошото си предчувствие.

— Просто Джанет. Това е нейната стая. Най-накрая успяхме да й втълпим, че когато ходи в тоалетната, трябва да пали лампата. В противен случай се блъска във всичко и събужда цялата къща.

И тогава той раздра въздуха. Страшен, пронизващ слуха ужас. Детски писък.

Танър хукна покрай басейна към кухненската врата. Писъците продължаваха и лампите в останалите три спални светнаха. Бърни Остърман едва не се качи на гърба на Танър, докато двамата мъже тичаха към спалнята на момиченцето. Стигнаха толкова бързо, че Али и Лийла едва бяха успели да излязат от стаите си.

Джон се втурна към вратата, без да си прави труда да хваща бравата. Вратата рязко се отвори и четиримата влетяха вътре.

Детето стоеше в средата на стаята, надвесено над тялото на уелския териер на Танър. Не можеше да спре да пищи. Кучето лежеше в локва кръв.

Главата му беше отрязана.

Джон Танър вдигна дъщеря си и изтича обратно във вестибюла. Умът му спря да действа. Пред очите му беше само ужасяващата картина на тялото в гората. После виждаше малкото куче. В ушите му звучаха страшните думи на мъжа на паркинга в мотела на Хауард Джонсън.

„Отрязаната глава означава клане.“ Трябваше да го спре, трябваше.

Видя Али, която шепнеше на ухото на Джанет и я люлееше напред-назад. Осъзнаваше плача на сина си на няколко фута от себе си и фигурата на Бърни Остърман, който го успокояваше. Тогава чу думите на Лийла:

— Аз ще взема Джанет, Али. Отиди при Джони.

Танър скочи на крака разярен.

— Ако я докоснеш, ще те убия Чуваш ли ме, ще те убия.

— Джон — Али му изкрещя, не вярвайки на ушите си. — Какво говориш!

— Тя беше в отсрещната стая! Не виждаш ли? Беше в отсрещната стая!

Остърман се втурна към Танър, блъсна го назад и допря раменете му до стената. После силно го зашлеви по лицето.

— Кучето е мъртво от няколко часа! Хайде, спри!

От няколко часа. Не е възможно да е от няколко часа. Станало е току-що. Лампата светна и главата беше отрязана. Главата на малкото куче беше отрязана… А Лийла беше в отсрещната стая. Тя и Бърни. „Омега“! Клане!

Бърни хвана с ръце главата му.

— Трябваше да го направя. Беше се побъркал… Хайде, стегни се. Ужасно е, просто е ужасно, знам. И аз имам дъщеря.

Танър се опита да се концентрира. Първо очите си, после мислите си. Всички го гледаха, дори и Реймънд, който все още стоеше до вратата на стаята си.

— Никой ли няма тук? — Танър не можа да се сдържи. Къде бяха хората на Фасет? Къде, за Бога, бяха те?

— Кой, скъпи? — Али го хвана през кръста, за да не падне отново.