Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Няма никой тук. — Изречението беше казано спокойно.

— Ние сме тук. Ще се обадим на полицията. Веднага! — Бърни сложи ръката на Танър на парапета на стълбището и го поведе надолу.

Танър погледна слабия жилав мъж, който го подкрепяше надолу по стълбите. Нима Бърни не разбираше? Той беше „Омега“. Жена му беше „Омега“! Той не можеше да се обади на полицията!

— На полицията? Искаш да се обадиш на полицията?

— Разбира се. Ако това е шега, то тя е най-жестоката, която някога съм виждал. Дяволски си прав, че искам полицията да дойде. А ти?

— Да, разбира се.

Стигнаха до всекидневната. Остърман пое командването.

— Али, обади се на полицията! Ако не знаеш номера, набери централата! — каза той и влезе в кухнята.

Къде бяха хората на Фасет?

Алис отиде до бежовия телефон зад дивана. След миг стана ясно, че не беше нужно да набира номера.

Лъч от прожектор хвърли светлина през предните прозорци и затанцува по стената на всекидневната. Хората на Фасет най-после бяха пристигнали.

При звъна на камбанката Танър рязко се изправи от дивана и хукна към вестибюла.

— Чухме викове и видяхме, че къщата свети. Всичко наред ли е? — Беше Дженкинс, който трудно скриваше тревогата си.

— Малко закъсняхте! — каза Танър тихо. — По-добре влезте! „Омега“ е била тук.

— Спокойно! — Дженкинс влезе във вестибюла, последван от Макдърмът.

Остърман се показа откъм кухнята.

— Господи! Колко сте бързи!

— Нощно дежурство, сър — каза Дженкинс. — Видяхме, че лампите светят и се суетят хора. Не е обичайно за този час.

— Много сте бдителни и ние сме ви благодарни…

— Да, сър — прекъсна го Дженкинс и влезе във всекидневната. — Случило ли се е нещо, мистър Танър? Можете ли да ни кажете пред всички или предпочитате да говорим насаме?

— Няма нищо тайно. — Остърман последва полицая и продължи, преди Танър да успее да отговори: — Горе, в първата спалня вдясно има куче. Мъртво е.

— О? — Дженкинс се смути. Обърна се назад към Танър.

— Главата му е отрязана. Отсечена. Не знаем кой го е направил.

— Аха… Ще се заемем със случая — тихо заяви Дженкинс и погледна към колегата си във вестибюла. — Донеси одеялото за спешни случаи, Мак.

— Добре. — Макдърмът излезе.

— Мога ли да използвам телефона ви?

— Разбира се.

— Капитан Маколиф трябва да бъде информиран. Ще се наложи да му се обадя вкъщи.

Танър не можеше да разбере. С този случай не трябваше да се занимава полицията. Беше дело на „Омега“! Какво правеше Дженкинс? Защо се обаждаше на Маколиф? Би трябвало да потърси Фасет. Маколиф беше полицейски офицер и навярно си вършеше добре работата, но беше отговорен пред местната управа на Садъл Вали, а не пред правителството на Съединените щати.

— Мислите ли, че е необходимо? В този час? Искам да кажа, дали капитан…

Дженкинс рязко прекъсна Танър:

— Капитан Маколиф е шеф на полицията. Ако не му докладвам пряко, би го възприел като нещо нередно.

Танър мигновено разбра. Дженкинс му беше подал ключа към загадката.

Каквото и да се случеше където и да се случеше, както и да се случеше — не можеше да има никакво отклонение от нормата.

Това беше „Бездната от кожа“.

После на Танър му дойде наум, че Дженкинс провеждаше телефонния разговор заради Бърнард и Лийла Остърман.

Капитан Албърт Маколиф влезе в къщата на Танър и незабавно показа своята власт. Танър го наблюдаваше как дава нареждания на полицейските служители с тих, заповеднически тон. Беше висок, много пълен мъж с дебел врат, който караше яката на ризата му да се врязва в плътта. Ръцете му също бяха дебели, но странно неподвижни; когато ходеше, те висяха до тялото му — характерна особеност за човек, патрулирал в участъка си години наред пеша, местейки тежката палка от едната ръка в другата.

Маколиф беше дошъл от нюйоркската полиция и беше жив пример за човек, който е подходящ за работата си. Преди години местната управа беше заявила, че се нуждае от човек, който не си поплюва, от някой, който няма да допуска съмнителни хора в Садъл Вали. А в тези времена най-добрата защита срещу своеволието беше нападението.

Садъл Вали имаше нужда от наемник.

Бяха наели фанатик.

— Добре, мистър Танър, бих искал да дадете свидетелски показания. Какво се случи тук тази нощ?

— Ние… ние бяхме поканили приятели.

— Колко души бяхте?

— Четири двойки. Осем души.

— Някой да ви е помагал?

— Не… Не, никой.

Маколиф погледна Танър и отмести бележника си.