Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Ти си дяволски умна.

— Така ли? — Тя се обърна на една страна и погледна мъжа си.

— Неприятно е, но ще мине. Нали си спомняш, че ти казах за онези акции, които Джим Лумис се опитваше да пробута във влака?

— Да. Не искаше Джанет да ходи на обед… у семейство Лумис, така ли беше?

— Да… Е, Джоу и Дик се присъединиха към Лумис. Казах им да не го правят.

— Защо?

— Защото проверих.

— Какво?

— Проверих… Имаме няколко хиляди, които ни носят по пет процента лихва. Рекох си, защо не? Обадих се на Анди Харисън — той е шеф на правния отдел на „Стандард“ — миналата година на Велик ден се запознахте. Той направи справка.

— И какво откри?

— Цялата работа е много съмнителна. Операция с цел да се отърве от някакви акции. Калпаво нещо.

— Незаконно ли е?

— Следващата седмица сигурно ще стане… Харисън предложи да направим материал. Ще бъде страшно предаване. Казах на Джоу и Дик.

— О, Господи! Че ще направиш предаване?

— Не се притеснявай. Времето ни е заето за месеци напред. Не е нещо, което заслужава особено внимание. Но дори и да го излъчим, ще им кажа. Ще успеят да се измъкнат навреме.

Али отново чу Кардоне и Тримейн.

„Говори ли с него? Какво каза тай Не позволявай на Джони да прави преценки…“

Бяха паникьосани и сега тя разбра защо.

— Джоу и Дик са ужасно притеснени, известно ти е, нали?

— Да. Предполагам.

— Предполагаш. За Бога, те са твои приятели! Умират от страх!

— Добре, добре. Утре в Клуба ще им кажа да се успокоят… Лешоядът от Сан Диего вече не налита на мърша.

— Това наистина е жестоко! Нищо чудно, че са толкова разстроени! Мислят, че вършиш нещо ужасно. — Али си спомни безмълвната фигура на Лийла, притисната до стената на килера, заслушана в Тримейн, който редуваше молбите със заплахи в кухнята. — Казали са на семейство Остърман.

— Сигурна ли си? Откъде знаеш?

— Няма значение, не е важно. Сигурно те смятат за чудовище…

За Бога, утре сутринта им кажи да не се тревожат.

— Обещах, че ще го направя.

— Сега си обяснявам много неща. Глупавото крещене при басейна, споровете… Наистина, много ме е яд на теб.

Но Алис Танър не беше ядосана, вече знаеше неизвестното. Можеше да се справи с него. Лежеше, все още обезпокоена, все още притеснена, но за първи път от няколко часа усети, че започва малко по малко да се отпуска.

Танър стисна очи и въздъхна. Лъжата свърши работа. Повече, отколкото предполагаше. Вече му беше по-лесно да променя фактите. Фасет беше прав. Той можеше да се справи с всички. Дори и с Али.

Танър стоеше до прозореца на спалнята. В небето нямаше луна, само облаци, които почти не се движеха. Погледна тревната площ встрани от къщата и гората отвъд нея и изведнъж се зачуди дали очите му не му изневеряват. Ясно се виждаше огънчето на цигара. Някой вървеше и пушеше, без да се крие! Господи, мислеше си той, не разбираше ли този човек, че издава поста?

После се вгледа по-внимателно. Човекът беше по хавлия. Остьрман.

Дали Бърни беше видял нещо? Или навярно беше чул нещо? Без да вдига шум, Танър бързо се отправи към вратата и излезе от стаята.

— Мислех си, че може би си станал — газа Бърни, който седеше на един шезлонг и гледаше водата в басейна. — Вечерта беше пълен провал.

— Не съм убеден, че е точно така.

— Тогава, предполагам, че си си загубил зрението и слуха. Беше пиянска нощ в Малибу. Ако всички ние имахме ножове, този басейн щеше вече да е почервенял.

— Холивудският ти начин на мислене се престарава. — Танър седна на ръба на басейна.

— Аз съм писател. Наблюдавам и извличам материал.

— Мисля, че грешиш — отвърна Танър. — Дик беше напрегнат във връзка с работата си, каза ми. А Джоу беше пиян. И какво?

Остърман прехвърли крак през облегалката на шезлонга и се обърна към Танър.

— Чудиш се какво правя тук… Беше предчувствие, интуиция.

Мислех си, че може би ще слезеш. По-вида ти личеше, че едва ли ще спиш повече от мен.

— Събуждаш любопитството ми.

— Без шеги. Време е да поговорим.

— За какво?

Остърман се изправи и застана над Танър. Запали цигара от фаса на предишната.

— Какво най-много искаш? Имам предвид за себе си и за семейството си.

Танър не можеше да повярва, че е чул правилно. Остърман започна с най-баналния увод, който можеше да си представи. И все пак той отговори, сякаш беше възприел въпроса сериозно.

— Спокойствие, мисля. Спокойствие, храна, подслон, човешки удобства. Тези ли са ключовите думи?