Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Здравейте, милостива лейди! — Гласът беше на Джоу и Алис почувства, че става напрегната. Джоу се показа откъм вестибюла.

Беше с бански. Имаше нещо застрашително в тялото му, което караше околните предмети да се смаляват. — Свърши ви ледът. Ето защо се обадих, за да поръчам.

— По това време?

— По-лесно е, отколкото някой от нас да ходи дотам с кола.

— На кого се обади?

— На Руди в магазина за спиртни напитки.

— Затворено е.

Кардоне тръгна към нея, леко залитайки.

— Обадих му се вкъщи; не беше си легнал… Той ми прави дребни услуги. Казах му да остави две торбички на предната веранда и да ги пише в сметката ми.

— Не беше необходимо. Имам предвид вписването в сметката.

— Всяко нещо помага по малко.

— Моля те. — Тя тръгна към дивана не за друго, а защото искаше да избяга от лъхащия на джин Кардоне. Той я последва.

— Помисли ли върху думите ми?

— Много си великодушен, но нямаме нужда от помощ.

— Джон ли го каза?

— Джон би го казал.

— Значи не си говорила с него?

— Не.

Кардоне внимателно взе ръката й. Тя инстинктивно се опита да я издърпа, но той я държеше — здраво, без следа от враждебност, а само с топлота, но все пак я държеше.

— Може малко да съм пийнал, но искам да ме приемеш сериозно… Аз съм щастлив човек. Никога не ми е било трудно, наистина… Честна дума, дори малко се чувствам виновен, нали разбираш какво искам да кажа? Възхищавам се от Джони. Страшно много го ценя, защото той се труди, той дава… А аз не давам много, аз само вземам. Не вредя на никого, но вземам… Би ме накарала да се почувствам по-добре, ако ми разрешиш да дам… за разнообразие.

Джоу я пусна. Беше неочаквано, ръката се удари в кръста й. Изведнъж Алис се смути.

— Защо толкова твърдо си решил да ни дадеш нещо? Каква е причината?

Кардоне тежко се отпусна на облегалката на дивана.

— Човек чува разни неща. Слухове, клюки може би.

— За нас? И е свързано с пари?

— Нещо подобно.

— Не е вярно. Просто не е вярно.

— Тогава да го кажем другояче. Преди три години, когато Дик и Джини и Бърни и Лийла заминаха с нас на ски в Гстаад 44 44 Ски курорт в Швейцарските Алпи — Бел. пр. , ти и Джони не пожелахте да дойдете. Така ли беше?

Алис примигна, опитвайки се да следва логиката на Джоу.

— Да, спомням си. Решихме, че е по-добро да заведем децата в „Насау“ 45 45 Курорт на Бахамските острови — Бел. пр. .

— Но сега Джон силно се интересува от Швейцария, нали? — Тялото на Джоу леко се олюляваше.

— Не ми е известно. Не ми е казал.

— Тогава, ако не е Швейцария, може би е Италия. Вероятно се интересува от Сицилия — много привлекателно място.

— Просто не те разбирам.

Кардоне стана от облегалката на дивана и се закрепи здраво на краката си.

— Между нас няма много голяма разлика, не мислиш ли? Не може да се каже, че лесно получихме референции, нали?… Заслужихме ги някак си…

Според мен думите ти са обидни.

— Извинявай. Нямах намерение да те обиждам. Исках просто да бъда почтен, а почтеността започва с това, което си… което си бил.

Ти си пиян.

— Вярно е. Пиян съм и съм нервен. Отвратителна комбинация… Говори с Джон. Кажи му да ме потърси утре или вдругиден. Предай му да не се притеснява за Швейцария или за Италия, ясно ли ти е? Обясни му, че независимо от всичко аз съм чист и обичам хората, които дават, но не навреждат на други хора… Че ще му излезе солено.

Кардоне направи две крачки към Али и хвана лявата й ръка. Нежно, но настойчиво я допря до устните си и със затворени очи целуна дланта й. Али познаваше този вид целувка, в детството си беше виждала фанатичните последователи на баща си да правят същото. После Джоу се обърна и, олюлявайки се, излезе във вестибюла.

Погледът на Али беше привлечен от леко трепкане, от някакво отражение, което промени яркостта на светлината в прозореца. Тя обърна глава. Това, което видя, я накара да замръзне. Отвън, на тревната площ, на не повече от шест фута от стъклото стоеше Бети Кардоне в бял бански костюм, окъпана в синьозелената светлина на плувния басейн.

Бети беше видяла всичко, което се случи между Алис и мъжа й. Очите й го казваха на Али.

Жената на Джоу се взря през прозореца, а погледът й беше жесток и враждебен.

Плътният глас на младия Синатра изпълваше топлата лятна нощ, докато четирите семейства седяха около басейна поединично. На Джон Танър му се стори, че никога не се събираха по двойки — един след друг се гмурнаха във водата и мързеливо плуваха напред-назад. Жените говореха за училището и за децата, докато мъжете на отсрещната страна на площадката край басейна се разправяха значително по-шумно за пазара, за политиката, за непонятната икономика.