Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Не можеш ли ти да ми кажеш?

— Боже мой! Ти го преследваш, нали? Преследваш Бърни.

— Не, не го преследвам. Аз не преследвам никого.

— Чуй ме, Джон! Бърни е готов да даде живота си за теб! Нима не знаеш?

Лийла Остьрман хвърли цигарата на земята и се отдалечи.

Когато Танър се канеше да отнесе кофата с хлорната вар в гаража, Али излезе навън с Бърни Остърман. За миг той се зачуди дали Лийла им беше споменала нещо. Жена му и Бърни просто искаха да знаят къде е сложил газираната вода и да му кажат, че всички си обличат банските костюми.

Тримейн стоеше в преддверието на кухнята с чаша в ръка и наблюдаваше тримата как си говорят, Изглеждаше неспокоен, помисли си Танър.

Влезе вътре и остави пластмасовата кофа в ъгъла до тоалетната на гаража. Там беше най-хладно. Вратата на кухнята се отвори и Тримейн слезе по стълбите.

— Искам да поговорим за минута.

— Добре.

Тримейн се обърна на една страна и се промъкна покрай триумфа.

— Не съм те виждал да я караш.

— Ненавиждам я. Да влизам и да излизам от нея за мен е убийство.

— Ти си едър мъж.

— А колата е малка.

— Аз… Аз исках да ти кажа, че съжалявам за глупостите, които ти надрънках. С теб нямам никакъв спор. Преди няколко седмици изгърмях по едно дело от някакъв репортер от „Уолстрийт Джърнъл“. Можеш ли да си представиш? „Джърнъл“! Компанията ми реши да не продължава делото.

— Свободна преса или справедлив процес. Дяволски валиден аргумент. Не съм се засегнал.

Тримейн се подпря на триумфа. Внимателно подбираше думите.

— Преди няколко часа Бърни те попита — говореше за случката в сряда — дали не работиш върху нещо, подобно на историята в Сан Диего. Не знам много за нея, само виждам, че все още я споменават във вестниците.

— Твърде много я раздухват. Серия от подкупи на пристанището, според мен типични за промишлеността.

— Не бъди толкова скромен.

— Не съм. Беше дяволски трудна работа и аз почти стигнах до „Пулицър“. На нея дължа цялата си кариера.

— Добре… Хубаво… А сега — край на играта. Разследваш ли нещо, свързано с мен?

— Не ми е известно… Това казах и на Бърни; имам на щат над седемдесет души, които пряко се занимават със събиране на новини. Не ги карам всеки ден да ми докладват.

— Нима искаш да ми кажеш, че не знаеш какво правят?

— Напротив — отвърна Танър с лека усмивка. — Одобрявам разходите. Нищо не може да бъде оповестено без мое съгласие.

Тримейн се отдръпна.

— Добре. Да говорим честно… Преди петнайсет минути Джини се върна във всекидневната. Живея шестнайсет години с тази жена. Познавам я… Беше плакала. Излезе навън с теб и дойде разплакана. Искам да знам защо.

— Не мога да ти отговоря.

— Мисля, че е по-добре да се опиташ!… Ненавиждаш парите, които изкарвам, нали?

— Не е вярно.

— Разбира се, че е вярно! Мислиш, че Али не ми го е казвала зад гърба ти? А сега хитро, безцеремонно ми заявяваш, че нищо не може да бъде оповестено без твое съгласие. Това ли каза на жена ми? И аз трябва да науча подробностите от нея? Една съпруга не може да дава показания, нас ли предпазваш? Какво искаш?

— Съвземи се! Нима си се захванал с нещо толкова гнило, че те хваща параноята? Така ли е? Искаш да ми разкажеш?

— Не. Не! Защо плачеше тя?

— Ти сам я попитай!

Тримейн се обърна и Танър видя как тялото на адвоката започна да се тресе, докато опипваше с ръце капака на двигателя на малката спортна кола.

— Познаваме се отдавна, но ти никога не си ме разбирал… Не прави преценки, ако не познаваш човека, когото преценяваш.

Ето, мислеше си Танър. Тримейн си признаваше. Той беше част от „Омега“.

В този момент Тримейн отново проговори и опроверга извода на Танър. Обърна се и погледът му беше трогателен.

— Може и да не съм безупречен, знам това, но винаги съм действал в рамките на закона. Такава е системата. Може и да не я харесвам винаги, но уважавам тази система.

Танър се чудеше дали хората на Фасет бяха сложили едно от своите подслушвателни устройства в гаража. Дали бяха чули тези думи, изречени с толкова дълбока скръб, толкова искрени? Той погледна покрусения мъж пред себе си.

— Хайде да отидем в кухнята. Имаш нужда от питие, както и аз.

Алис натисна бутона под перваза на прозореца във всекидневната, за да може музиката да се чува по високоговорителите в двора. Сега всички бяха навън, край басейна. Дори и мъжът й и Дик Тримейн най-после бяха станали от кухненската маса, седяха там двайсет минути и на Али й се видя странно, че почти не говореха.