Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Не познавам никакъв Блакстън.

— Не прави това — прошепна тя. — Моля те, за Бога, не го прави! Кажи на Блакстьн да престане!

— Дик ли те изпрати?

— Той ще ме убие, ако узнае — каза тя тихо.

— Чакай да се разберем. Ти ми предлагаш…

— Всичко, каквото поискаш! Само го остави на мира… Мъжът ми е добър човек. Много, много почтен човек. Той ти е добър приятел! Моля те, не му причинявай болка!

— Ти го обичаш.

— Повече от всичко. Затова, моля те, не му причинявай болка. И кажи на Блакстън да престане!

Тя се втурна към гаража.

Искаше да я настигне и да бъде внимателен с нея, но призракът на „Омега“ го спря. Чудеше се дали Джини, която беше в състояние да се предложи като курва, не беше способна и на далеч по-опасни неща.

Джини обаче не беше курва. Можеше да се каже, че е безгрижна, дори предизвикателна по шеговит, безобиден начин, но нито на Танър, нито на когото и да било другиго не му беше минавало през ума, че Джини ще сподели леглото си с друг мъж освен с Дик. Не беше такава жена.

Освен ако не беше курва на „Омега“.

От къщата отново долетя пресиленият смях. Танър чу встъпителните звуци на кларнета от „Амапола“. Наведе се и извади термометъра от водата.

Изведнъж осъзна, че не е сам. На тревата, няколко фута зад него, стоеше Лийла Остърман. Беше излязла безшумно навън или той просто беше прекалено зает с мислите си, за да чуе кухненската врата или шума от стъпките й.

— О, здравей! Стресна ме.

— Мислех, че Джини ти помага.

— Тя… разсипа хлорната вар върху полата си… Виж, температурата е осемдесет и три градуса 43 43 Градуси по Фаренхайт — Бел. пр. . Джоу ще каже, че водата е прекалено топла.

— Ако може да разбере.

— Ясно ми е какво имаш предвид — отвърна Танър и се изправи на крака усмихнат. — Джоу не може да пие.

— Опитва се.

— Лийла, как стана така, че с Бърни пристигнахте преди няколко дни?

— Той не ти ли каза? — Лийла се колебаеше, привидно раздразнена, че обяснението беше оставено на нея.

— Очевидно не.

— Бърни се оглежда. Проведе разговори, обядва с разни хора.

— Какво търси?

— О, проекти. Познаваш го, преминава през какви ли не фази. Не е забранил, че навремето „Ню Йорк Таймс“ го нарече вълнуващ… или проницателен, все не мога да си спомня кое от двете беше. За съжаление стана много претенциозен.

— Не ми се вярва.

— Разбираш ли, би искал да открие типична поредица, както в старите сборници. В момента в агенциите се говори много за повишаване на качеството на програмите.

— Така ли? Не съм чул.

— Ти се занимаваш с новините, а не с програмите.

Танър извали пакет цигари и предложи на Лийла. Докато й палеше цигарата, видя безпокойството, напрежението в очите й.

— За Бърни има работа. Ти и той донесохте на агенциите много пари. Няма да има проблеми — дяволски убедителен е.

— Страхувам се, че само убедителност не стига — каза Лийла. — Освен ако не искаш да работиш на процент за култура, която няма за цел да печели… Не, нужно е влияние. Огромно влияние, достатъчно, за да накара хората с пари да променят решението си. — Лийла дръпна силно от цигарата си. Избягваше втренчения поглед на Танър.

— Той в състояние ли е да го направи?

— Възможно е и да успее. Думата на Бърни се чува много повече, отколкото думата на който и да било друг писател по крайбрежието. Както казват те, той има „тежест“… И тя се разпростира чак до Ню Йорк, честно ти казвам.

Танър усети, че не му се говори. Беше прекалено болезнено. Лийла почти му беше казала, мислеше си той, почти беше оповестила силата на „Омега“. Естествено, Бърни щеше да направи това, което искаше. Бърни лесно можеше да накара хората да променят или да отменят решенията си. Или ако не той, „Омега“ беше в състояние да го направи, а Бърни беше част от нея — част от тях.

— Да — отговори тихо Танър. — Вярвам ти. Бърни е голям човек.

За миг замълчаха, а после Лийла каза рязко:

— Доволен ли си?

— Какво?

— Попитах те дали си доволен. Разпитваше ме като ченге. Ако искаш, мога дори да ти дам списък на срещите му. Има фризьорски салони, универсални магазини — хората, сигурна съм, ще потвърдят, че съм била там.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Прекрасно знаеш! Ако не си забелязал, вътре веселбата не е много голяма. Всички се държим така, сякаш никога не сме се виждали, сякаш не харесваме новите си познати.

— Аз нямам нищо общо. А вие може би ще трябва да се погрижите за себе си.

— Защо? — Лийла пристъпи назад. На Танър му се стори, че изглежда объркана, но не повярва на преценката си. — Защо трябва да го правим? Какво има, Джон?