Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Казах на Али да купи електрическа кафеварка, но тя не иска.

— Джон?

— Да?

— Нощта е хубава. Хайде всички да поплуваме.

— Защо не? Добра идея. Ще подготвя филтъра на басейна. Нека да занеса чашата на Джоу.

Танър се върна във всекидневната точно навреме, за да чуе първите тактове на „Мандарина“. Али беше сложила плоча, наречена „Хитове от вчера“.

Присъщите реакции, смехът, който винаги следваше, когато разпознаеха мелодията.

— Заповядай, Джоу. Някой друг да иска нещо?

Последва хор от „Не, благодаря“. Бети беше станала и стоеше с лице към Дик Тримейн до полицата над камината. Танър си помисли, че изглеждаха така, сякаш са се карали. Али беше до стереото и показваше на Бърни гърба на обложката на плочата. Лийла Остърман седеше срещу Кардоне и го наблюдаваше как довършва своя джин с тоник, явно ядосана, че пие толкова бързо.

— Джини и аз ще хлорираме водата в басейна. Ще се изкъпем, съгласни ли сте? Всички, предполагам, си носите банските костюми. Ако нямате, в гаража ще се намерят най-малко десетина.

Дик погледна Танър. Странен поглед, помисли си журналистът.

— Не навивай Джини за този проклет филтър. Аз се въздържам, твърдо. Никакъв басейн.

— Защо? — попита Кардоне.

— Наоколо има твърде много деца.

— Можем да поставим оградата — каза Джоу, като небрежно повдигна рамене.

Танър тръгна през кухнята към задната врата. Чу след себе си внезапен изблик на смях, но това не беше смях на хора, които се веселят. Беше пресилен, жесток смях.

Беше ли прав Фасет? Нима „Омега“ даваше признаци за съществуването си? Дали враждебността бавно изплуваше на повърхността?

Излезе навън и тръгна към филтърната кутия на басейна.

— Джини?

— Тук съм, до доматите на Али. Този кол падна и аз не мога да вържа отново растението.

— Добре — обърна се и се приближи до нея. — Кой? Не мога да го видя.

— Ето тук — посочи Джини.

Танър коленичи и видя кола. Не беше паднал, беше пречупен.

— Някое от децата сигурно е притичало оттук. — Изтегли тънкия счупен кол и сложи внимателно стъблото на земята. — Ще го сменя утре.

Изправи се. Джини стоеше много близо до него. Хвана го за ръката. Той осъзна, че от къщата не можеха да ги видят.

— Аз го счупих — каза Джини.

— Защо?

— Исках да говоря с теб. Насаме.

Беше разкопчала няколко копчета на блузата си. Гърдите й се виждаха. Зачуди се дали не беше пияна. Но Джини никога не се напиваше или, ако това се случеше, никой не разбираше.

— За какво ще говорим?

— Първо за Дик. Искам да ти се извиня вместо него. Той става груб… нетактичен, когато е разстроен.

— Груб ли беше? Разстроен? Не забелязах.

— Разбира се, че забеляза. Аз те наблюдавах.

— Грешиш.

— Не мисля, че греша.

— Хайде да подготвим басейна.

— Чакай малко. — Джини се изсмя тихо. — Не те плаша, нали?

— Приятелите ми не ме плашат — каза Танър, усмихвайки се.

— Знаем много един за друг.

Танър наблюдаваше внимателно лицето на Джини, очите й, леко свитите устни. Чудеше се дали в този момент това, в което не можеше да повярва, щеше да се разкрие пред него. Ако беше така, той щеше да й помогне да го изрече.

— Според мен ние винаги мислим, че познаваме приятелите си.

Понякога се чудя дали сме прави.

— Знаеш ли, ти ме привличаш… физически ме привличаш.

— Не, не знам — каза учудено Танър.

— Не трябваше да ти досаждам. За нищо на света не бих причинила болка на Али. Не мисля, че физическото привличане непременно означава обвързване, нали?

— Всеки си въобразява нещо.

— Отклоняваш въпроса.

— Да, така е.

— Казах ти, няма да навредя на задълженията ти към семейството.

— Аз съм човек. Те при всички случаи ще пострадат.

— Аз също съм човек. Може ли да те целуна? Поне една целувка заслужавам.

Джини обви с ръце врата на смаяния Танър и притисна устни в неговите, отваряйки устата си. Танър усети, че се опитва по всякакъв начин да го възбуди. Не можеше да го проумее. Ако тя наистина искаше, нямаше къде да го направят. После разбра. Джини му даваше надежда. Тя наистина го искаше.

— О, Джони. О, Господи, Джони!

— Добре, Джини. Добре. Не… — Може би наистина е пияна, помисли си Танър. На другия ден щеше да се чувства като глупачка. — Ще говорим после.

Джини леко се отдръпна. Устните й бяха встрани от неговите.

— Разбира се, че ще говорим после… Джони? Кой е Блакстьн?

— Блакстън?

— Моля те. Трябва да знам! Нищо няма да се промени, обещавам! Кой е Блакстън?

Танър хвана раменете й и задържа лицето й пред своето. Тя плачеше.