Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Ало, Анди… Джон Танър се обажда. — Опитваше се да звучи колкото може по-спокойно. — Извинявай, че те търся вкъщи, но току що се обадиха от отдел „Азиатски страни“. Става дума за някаква история от Хонг Конг, която искам да изясня… Бих желал веднага да се захвана с нея, ще ти обясня в понеделник сутринта. Може и да не излезе нищо сериозно, но предпочитам да проверя… Смятам, че ЦРУ най-добре ще ми помогне. По тяхната част е. Вече са ни сътрудничили… Добре, няма да затварям. — Директорът на отдел „Новини“ затисна с брада слушалката и запали цигара. Харисън се върна с номера и Танър си го записа. — Това е Вирджиния, нали?… Благодаря ти много, Анди. Ще се видим в понеделник сутринта.

Той набра още веднъж.

— Централното разузнавателно управление. Кабинетът на мистър Андрус. — Беше мъжки глас.

— Казвам се Танър, Джон Танър. Директор съм на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“ в Ню Йорк.

— Да, мистър Танър? Мистър Андрус ли търсите?

— Да… Мисля, че него търся.

— Съжалявам, днес не е в службата. Мога ли да ви помогна?

— Всъщност опитвам се да открия Лорънс Фасет.

— Кой?

— Фасет. Лорънс Фасет. Работи във вашата служба. Трябва незабавно да говоря с него. Надявам се, че е някъде из Ню Йорк.

— Той свързан ли е с този отдел?

— Не знам. Известно ми е само, че работи в Централното разузнавателно управление. Казах ви, че е неотложно! Всъщност случаят е спешен, за да бъда по-точен! — Танър беше започнал да се поти.

Времето не беше подходящо за разговор с чиновник.

— Добре, мистър Танър. Ще проверя в нашия указател и ще го намеря. Почакайте малко…

Докато отново се появи на телефона, минаха цели две минути. В гласа му се усещаше колебание, но беше много ясен:

— Сигурен ли сте, че името е правилно?

— Разбира се.

— Съжалявам, но лицето Лорънс Фасет не е вписано в нито един указател или картотека.

— Не е възможно!… Вижте, работя с Фасет… Нека да говоря с шефа ви. — Танър си спомни, че Фасет, а дори и Дженкинс непрекъснато споменаваха за хора, които са уведомени за „Омега“.

— Мисля, че не ме разбирате, мистър Танър. Обаждате се във възлова служба. Търсите мой колега… Мой подчинен, ако щете. Казвам се Дуайт. Натоварен съм от мистър Андрус да вземам решения.

— Не ме интересува кой сте! Казвам ви, че е спешно! Мисля, че е по-добре да се свържете с някой на по-висок пост от вас, мистър Дуайт. Не мога да ви го кажа по-ясно. Това е всичко Направете го веднага. Ще чакам на телефона.

— Добре. Може би ще са ми необходими няколко минути…

— Няма да затварям.

Минаха седем минути, цяла вечност, изпълнена с напрежение за Танър, преди Дуайт да се обади отново.

— Мистър Танър, позволих си да проверя каква длъжност заемате и предполагам, че си давате сметка за действията си. Мога обаче да ви уверя, че са ви подвели. В Централното разузнавателно управление няма никакъв Лорънс Фасет. Никога не е имало.

Танър затвори телефона и се подпря на ръба на умивалника. После се отдръпна и излезе, без да мисли, във вътрешния двор. Небето беше тъмно. Слаб ветрец шумеше в дърветата и вдигаше леки вълнички по повърхността на водата в басейна. Щеше да има буря, помисли си Танър, вдигайки поглед към облаците.

„Омега“ стесняваше обръча.

Със или без Фасет „Омега“ беше реалност, това поне му беше ясно. Беше реалност, защото виждаше и усещаше силата й, енергията, която произвеждаше, способна да премахне дори човек като Лорънс Фасет, да повлияе на решенията и на подбора на кадрите в най-важната в страната разузнавателна служба.

Танър знаеше, че не си струва да се опитва да намери Дженкинс. Какво беше казал Дженкинс в ранните утринни часове във всекидневната?…„Ако посочиш мен, ще отрека всичко…“ Щом като „Омега“ беше накарала Фасет да мълчи, да направи същото и с Дженкинс би било като да счупи играчка.

Сигурно съществуваше отправна точка, трамплин, който да го тласне назад през лъжите. Вече не го интересуваше нищо, всичко трябваше да свърши, а семейството му да остане невредимо. Вече нямаше нищо общо с тази война. Единствената му грижа бяха Али и децата.

Танър видя фигурата на Остърман през кухненския прозорец.

Ето! Остърман беше отправната му точка, раздялата му с „Омега“! Танър бързо се върна обратно вътре.

Лийла седеше до масата, а Бърни се беше изправил до печката и чакаше да заври водата за кафето.

— Тръгваме си — каза Бърни. — Приготвихме си багажа. Ще повикаме по телефона такси.