Ридли Пиърсън - Без свидетели

Възрастният Ковалски се влияеше добре от вливането на течности, но състоянието на дъщеря му — тийнейджърка с отслабнали съпротивителни сили след двегодишна неравна битка с болестта булимия — беше сериозно.

Макар да съзнаваше, че няма какво толкова да спечели, ако посети двамата пациенти, Болд все пак се отби при бащата. Мъжът беше изпаднал в летаргия, не беше комуникативен, но все пак беше жив — нещо, което не можеше да се каже за Слейтър Лоури.

Дъщерята беше в безсъзнание. При пристигането на Болд лекуващият екип тъкмо вземаше решение за промяна в схемата на лечение. Лекарят настигна Болд в коридора, извини се за грубостта, която бе проявил в началото, благодари му и добави:

— Сега поне знаем с какъв враг се борим. — В думите му се криеше ирония, която детективът не можеше да не забележи.

В единадесет и половина вечерта пикапът на щатското управление на ХЕИ спря пред дома на семейство Ковалски. Болд отново вкара лабораторните техници в чуждия дом и остана да наблюдава отстрани изтощителното претърсване, на което бе станал свидетел в къщата на семейство Лоури.

В дванадесет и четиридесет и пет през нощта, повикан обратно в управлението, Болд се срещна с Дафи, която кипеше от трескава възбуда докато обясняваше:

— Имуществените данъци върху „Лонгвю фармс“ не се плащат от много години, но, доколкото можах да преценя, фермата не е била продавана.

— И в момента е необитаема?

— Няма да е лошо да го проверим, но тя се намира в район извън нашата юрисдикция.

— Ами вдовицата?

— Работя по въпроса. Ла Моя изкопчи информацията за собствеността, но не можа да се добере до никакви сведения за съпругата на Мериуедър или пък да открие някаква документация за бизнеса им. Много ми се иска да надникна в списъка с работниците им.

— Това май е за предпочитане пред двучасовото пътуване до една необитаема ферма. Ти ще продължиш да издирваш информация за вдовицата на Мериуедър, а аз ще накарам някой местен полицай да хвърли един поглед на фермата.

Болд се свърза по телефона с шериф Търнър Брам, под чиято юрисдикция се намираше „Лонгвю фармс“. По гласа му личеше, че е пушач, а може би дори и алкохолик.

— Никак не ми е приятно, че ме будите в три часа сутринта.

— Въпросът не търпи отлагане — информира го Болд.

— Винаги е така. Но тази вечер не съм дежурен, сержант.

— Зная, шерифе. Обаче не мога да натоваря друг човек с една толкова сериозна задача. Това трябва да се свърши. Както трябва. Веднага. Става дума за разследване на убийство, за престъпник, който е на свобода и заплашва, че ще продължи да убива.

— Имам си заместници за нощните смени. Иначе за какво са ми, по дяволите!

— Аз не съм от полицейския участък на Кинг Каунти — напомни му Болд.

Всеки знаеше за кървавата вражда между участъка в Кинг Каунти и някои от местните полицейски подразделения в по-малките райони, попадащи под юрисдикцията на Кинг Каунти. Разправията водеше началото си от едно решение, взето по финансови съображения, според което услугите на полицейския участък в Кинг Каунти се заплащаха.

— Пет пари не давам откъде си — отвърна шериф Брам. — Щом искаш да ти свършим някаква работа по това време на нощта, значи ще я свършат заместниците ми. Точка по въпроса — изръмжа той и затвори телефона.

Болд го набра отново.

— Започвам да се пищисвам — заяви Брам още с вдигането на телефона, без дори да изчака да види кой му се обажда.

— Измъкни си задника от леглото и тръгни за „Лонгвю фармс“ веднага. В противен случай ще отговаряш пред Клапман — предупреди го Болд, споменавайки името на щатския главен прокурор.

— Целият се разтреперих от страх — отвърна онзи и отново затвори.

Когато Болд позвъни за трети път, никой не вдигна. Брам очевидно бе изключил телефона.

Тъй като не притежаваше никакви пълномощия за действие в този район, Болд позвъни в участъка и учтиво помоли за помощта и съдействието на неопитните заместници на Брам. Обясни им, че иска някой лично да отиде до „Лонгвю фармс“ и да огледа имота, както и да запише имената на всички, свързани по някакъв начин — сега или в миналото — със собствеността и с извършващия се там бизнес. Опита се да внуши на заместник-шерифа, че задачата е от изключителна важност и не търпи отлагане, че иска тя да бъде свършена веднага, а не на следващия или по-следващия ден.

— Разбира се — апатично отвърна заместник-шерифът.

Болд затвори телефона. Изобщо не бе убеден, че онзи ще свърши нещо.