Ридли Пиърсън - Без свидетели

Лабораторното заключение продължаваше да стои на екрана. Екранът на другия терминал, който бе по-близо до вратата, продължаваше да е празен. Дафи знаеше, че интервалът за включване на съхраняващите програми може да е една минута, пет минути, десет, че дори и двадесет минути. А тя нямаше как да знае колко дълъг е този интервал при тези два компютъра. Ако човекът, прекъснал заниманията й, бе просто някой от охраната, Дафи щеше да е в безопасност. Много се съмняваше, че той би обърнал някакво внимание на документа върху екрана. Проблемът й ставаше далеч по-сериозен, ако човекът се окажеше служител в компанията. Защото бе повече от вероятно един служител да разпознае документа, който едно напълно непознато лице бе изровило от поверителните файлове на компанията.

Заключението продължаваше да примигва на екрана. Независимо от горещите молби на Дафи документът си стоеше на екрана.

— Майната ти! — изсъска тя. Идеше й да изрита монитора с все сила.

Но психологът в нея взе връх. Като се надяваше да спечели малко допълнително време, тя скочи от стола, рязко отвори вратата и извика от изненада, когато се блъсна в някакъв мъж. Бързо се отдръпна назад, вдигна поглед и видя лицето на Кени Фаулър.

— Уф! — възкликна той и пооправи сакото си, раздърпано от сблъсъка между двамата. — Ти? — учудено рече той и крадешком огледа залата с компютрите. — Получихме съобщение, че някой е влязъл…

— Оуен ми даде ключа си. Държеше влизането ми в сградата да остане незабелязано.

— Дал ти е ключа си? — повтори Фаулър. — За архива? Мислех, че Хауърд…

— Не исках да безпокоя господин Таплин.

Той кимна, но не изглеждаше убеден. Отново изпружи врат и огледа залата.

— Името ти не беше включено в дневника на посетителите за вечерта — обясни Фаулър. — Нито един човек нямаше разрешение за достъп в сградата тази вечер. С всичките тези неприятности… просто ограничихме достъпа. Твоето влизане се сторило много подозрително на момчетата от охраната.

Дафи го изгледа подозрително. Имаше чувството, че Кени измисля всички тези обяснения в момента. И тя не знаеше на какво да вярва.

— Намирах се съвсем наблизо — побърза да поясни той, досетил се за подозренията й. — И поех обаждането. — Подръпна ръкавите на ризата си.

Дафи реши, че е нервен.

— И веднага се насочи насам — отбеляза тя, припомнила си, че при влизането си не бе палила никакви лампи, с което да даде някакъв ориентир за местонахождението си.

— Алармената ни система е от най-добрите — рече той.

Дафи реши, че това вероятно означава, че той предварително е знаел, че някой е проникнал в залата с архива. Какво всъщност охраняваше той — сградата или достъпа до архива на компанията?

— Имаш ли нужда от помощ? — попита той, опитвайки се да я заобиколи, за да може да огледа стаята по-добре.

— Справям се. — Кени Фаулър щеше да докладва всичко на Хауърд Таплин. Беше сигурна в това. Те двамата като че ли работеха в пълен синхрон. — Открихте ли нещо съмнително за някой от служителите? — на свой ред попита Дафи. Знаеше, че според споразумението с Адлър, Болд бе оставил разследването вътре в компанията на Фаулър. По този начин се избягваше необходимостта от присъствието на полицейски служители в „Адлър Фуудс“ и многобройните й фирми доставчици и се намаляваше рискът изнудвачът да се досети за действителния размер на предприетите действия.

— Работим по въпроса — отвърна той и пристъпи още крачка напред. — Значи той вече ти дава и ключовете си? — В гласа му се прокрадваха нотки на ревност.

Изгледаха се един друг. И двамата бяха изпълнени с подозрения. И двамата бяха войнствено настроени, готови да се защитават докрай. Ако лабораторното заключение продължаваше да стои на екрана, той щеше да го види, защото вече бе повече от ясно, че Фаулър ще влезе в залата с или без нейното разрешение. Може би защото бе убеден, че това е част от работата му. Може би защото проявяваше любопитство. Може би защото изпълняваше нарежданията на Хауърд Таплин. Още преди идването си в сградата е знаел , че някой е проникнал в архива. Напълно резонно бе шефът на охраната да държи на неприкосновеността на архива на компанията. А Фаулър беше изключително прецизен по отношение на работата си. Може би това обясняваше всичко.

Не й се искаше да повярва, че Хауърд Таплин би изфабрикувал цяло престъпление, за да получи пари от застрахователната компания, които биха му позволили да обнови продукцията на „Адлър“. Защо му е да стига до такива крайности? Освен ако икономическата мощ и стабилност на компанията не беше само един мит. Имаше ли компанията финансови затруднения? Нима Оуен бе скрил тази подробност от нея? Каквато и да бе истината, Дафи съзнаваше, че не може да стигне до нея без по-нататъшно задълбочено разследване. Документът, който бе видяла на екрана, навяваше мисли за съзнателно извършено престъпление и при предишното заразяване. Дафи искаше да получи отговори. И за момента държеше тези отговори да си останат за нейно лично ползване.