Ридли Пиърсън - Без свидетели

Болд погледна часовника си. Два и половина. Не си спомняше някога да се е чувствал толкова уморен. Всеки момент Ла Моя щеше да донесе предварителните резултати от обиска в таванския апартамент на Ули. Болд бе присъствал, когато екипът проникна в сградата — надявал се бе да завари там Колфийлд — но веднага след това си тръгна и остави хората от лабораторията и Ла Моя да си вършат работата.

Дафи прочете на глас невероятно дългия списък с обвинения, които включваха изнудване и завършваха с убийство първа степен.

Когато чу и последното обвинение, Ули ги изгледа мрачно и заяви:

— Това са пълни глупости.

— Тя все още не разбира — рече Болд, адресирал думите си към Дафи. — Ние трябваше да повярваме, че тази жена е просто куриер, някакъв второстепенен участник, но всъщност вече знаем, че всичко извършено е нейно дело. — После заговори директно на Ули. — Номерът на сметката е споменат в една от заплахите, млада госпожице. Има пряка връзка между теб и тези заплахи, между теб и смъртта чрез натравяне на десет души. Десет. И ако си мислиш, че би могла по някакъв начин да се отървеш от смъртоносната инжекция и да получиш само доживотна присъда, значи напоследък не си следила отблизо какво става наоколо. Този щат е в настроение да убива, госпожице Ули. А престъпленията, които си извършила, са точно от вида, за който ти говоря.

— От друга страна… — Дафи заговори, преди Ули да е успяла да им сервира задължителната порция лъжи, — ако имаш да ни кажеш нещо, желанието да ни сътрудничиш може и да те отърве от килията на смъртните.

— Може дори да си тръгнеш оттук — подкрепи я Болд.

— Не е особено умна — съобщи Дафи. — Момичетата като нея винаги си мислят, че знаят повече от нас. — После погледна Ули. — Което ми се струва странно, защото ние си вадим хляба, като затваряме хора като теб. А хората като теб прекарват целия си живот зад решетките. Не ти ли се струва странно?

— Искам адвокат.

Дафи заговори на Болд.

— Казах ти, че не е особено умна. Не помни дори, че вече си записах за адвоката.

Болд отговори напълно сериозно:

— Сигурно ще можеш да предложиш тялото си на пазачите, за да ти дадат някоя цигара. Чувам, че оралният секс струвал цял пакет. А пък истинското чукане — един картон. Поне през първите няколко години ще можеш да си осигуряваш цигари по този начин. Имаш хубаво тяло. Млада си. Но и по-млади от теб са влизали в затвора. Обаче в един момент на пазачите им писва от теб и играта загрубява. Опитваме се да предотвратим това. Не ни харесва особено тази практика. Само че затворниците продължават да я поддържат. Отчаянието какво ли не прави. Жените започват да си падат по други жени. Разбираш ли ги тия неща?

— Тя всичко разбира — подметна Дафи.

— Да ви го начукам!

— Значи все пак схвана темата на разговора — заключи Болд.

— Определено — съгласи се Дафи.

Болд отново погледна часовника си.

— Уморен съм. Ами ти?

— Направо съм смазана.

— Тя няма да ни сътрудничи.

— Мисля, че имаш право.

— И как разбрахте? — попита заподозряната.

Болд я погледна.

— Не забелязах да си особено словоохотлива, Корнелия.

— Може ли да се изправя — попита тя.

— Моля — отвърна Болд.

— Когато съм права, мисля по-добре — поясни тя.

— Ама разбира се! Имаш нужда да помислиш добре — насърчи я Болд.

Корнелия започна да обикаля стаичката и продължи така няколко минути. Болд изведнъж забеляза, че Дафи я следи с повишено внимание и интерес. По лицето й се изписа объркване, тя премигна и внезапно нареди на заподозряната:

— Вдигни отново ръце над главата си. Точно както беше направила преди малко. — Ули се спря на едно място. — Сложи ръце зад главата си.

Ули погледна към Болд, сякаш го молеше за подкрепа.

— Направи каквото ти каза — подкани я сержантът.

Ули се подчини, вдигна ръце и ги сплете на тила си.

— Какво става тук?

Имаше малки, стегнати гърди, които почти се изгубиха, когато вдигна ръце. Беше по-слаба, отколкото му се бе сторила в началото, шията й беше дълга и елегантна.

— Обърни се — инструктира я Дафи.

Тя се подчини, но отново попита:

— Хайде де. Какво става?

— Обърни се! — Дафи вече бе станала от стола си. — Кой ти даде картата за банкомата?

Заподозряната, която все още бе с лице към стената, отговори веднага:

— Беше ми изпратена по пощата.

Дафи като че ли се ядоса.

— Не, не е. Ти си подала молбата по пощата. Открила си сметка. — Дафи извади фотокопие на молбата за откриване на банкова сметка, предоставена от Лусил Жилар. — Всеки един графолог ще докаже, че молбата е била попълнена от теб. Сигурни сме в това. Но кой те накара да го направиш?