Ридли Пиърсън - Без свидетели

Болд прочете кода на дисплея. Кръвта се отцеди от лицето му, ръцете му се вледениха.

— Лу?

Болд грабна дамската чанта на Дафи, разтършува се из нея и измъкна клетъчния й телефон. Обади се в управлението и ясно произнесе името си в момента, в който диспечерът отговори.

— Обажда се Болд. — Имаше чувството, че слуша гласа на някой друг. — Кой е? — Изчака да чуе отговора, а след това затвори телефона и го подаде на Дафи. Ръката му силно трепереше.

Тя грабна пейджъра от ръцете му и се взря в дисплея.

— Убит е полицай? — с разтреперан глас попита тя. За всяко ченге това бе възможно най-ужасното съобщение. — Кой?

— Страйкър току-що застрелял Даниелсън в някаква хотелска стая на Четвърта улица.

Болд бе оглеждал стотици подобни местопрестъпления, но сега, когато в случая бяха въвлечени негови приятели и колеги, хотелската стая му се струваше по-различна от обикновено. Шосвиц бе поверил разследването на сержант Дейвид Паскуини и Болд се стараеше да не му се пречка в краката.

Униформеният полицай на входа на хотела го информира, че Даниелсън бил изнесен на носилка — жив, но в критично състояние. Страйкър, окован в белезници, не спирал да ругае и да се проклина за лошата стрелба.

На леглото имаше значително количество кръв. По столовете бяха натрупани две купчинки дрехи; пистолетът на Даниелсън все още си беше в кобура. На килима се търкаляха четири гилзи. Един техник от лабораторията ги фотографираше в момента. Въздухът миришеше на кордит. Болд прекоси стаята и погледна през прозореца. Медиите вече бяха завихрили истински цирк долу на улицата.

— Къде е проклетото кафе? — провикна се Паскуини и открехна леко вратата на банята.

Болд веднага се върна до вратата на стаята, грабна чашата с кафе от постовия полицай, приближи се до банята, пъхна крак в процепа и открехна вратата малко по-широко, за да може Паскуини да поеме чашата.

— Добре! — Паскуини се смили над Болд и го пусна в тясната баня.

Илейн Страйкър, обвила тялото си с хавлиена кърпа, седеше на затворената тоалетна чиния. Една полицайка стоеше надвесена над ваната и записваше нещо в тефтера си.

Болд затвори вратата.

Паскуини махна капака на пластмасовата чаша с кафе и я подаде на жената, която трябваше да я хване с две ръце, за да успее да я поднесе до устата си и да отпие.

По лицето на Илейн се стичаха черни вадички размазан грим, очите й бяха кървясали, кожата й бе на петна. Илейн имаше лунички — голямата част от тях се виждаха съвсем ясно — а разрошената й червена коса обвиваше лицето й като огнена рамка. Вдигна поглед към Болд. Очите й бяха празни, изпълнени с разкаяние.

— Просто се случи — промълви тя.

Паскуини държеше жената да разговаря с него, а не с Болд.

— Той имаше ли ключ?

— Влезе и ни изненада. Ние бяхме… заети. Сигурно е стоял в стаята и ни е наблюдавал. — Тя избухна в плач.

Паскуини нетърпеливо поклати глава и взе чашата, защото кафето започна да се разлива по ръцете й.

Болд й предложи кърпа.

Илейн избърса ръцете си, загърна се по-здраво с хавлията, увита около тялото й, и вдигна поглед към двамата полицаи.

— Крис седна в леглото, а Майк започна да стреля.

Болд забеляза кръвта по косата й. Имаше малко и по лявата страна на шията й. И едва тогава видя малката купчинка от напоени с кръв кърпи, с които се бе опитала да почисти кръвта от себе си.

— Колко изстрела? — попита Паскуини.

— Нямам представа.

— Един? Десет?

— Повече от един. Няколко. А после Крис… — Отново избухна в плач.

Болд бе чул достатъчно. Той се наведе към нея, надявайки се така да й вдъхне малко смелост, и хвана протегната й към него ръка. След няколко секунди успя да се освободи и излезе.

Адресът, посочен в работното досие на Колфийлд в „Пейсър тръкинг“ послужи за основание за издаване на заповед за обиск на пансиона. Седемнадесет униформени и цивилни полицаи обсадиха стаята на Колфийлд подобно на орляк пчели. При извършената проверка бе установено, че Колфийлд е напуснал пансиона в деня след убийството на шериф Търнър Брам — една дата, която Болд не можеше да прогони от съзнанието си. След това стаята бе дадена на някакъв гръндж музикант и приятелката му, които бяха унищожили всички евентуални следи и доказателства, приложими в съда. Болд тъкмо обсъждаше резултатите от обиска заедно с Шосвиц и Лофгрийн, когато Дафи влезе в кабинета му.

— Уредих да влезем при Страйкър.

Сестрите в психиатричното отделение на „Харбървю“ познаваха Дафи по име и им позволиха да прескочат голяма част от формалностите, които практиката за посещения изискваше. И въпреки това, преди да ги пуснат в голата болнична стая на Страйкър, двамата с Болд трябваше да свалят оръжието, значките и коланите си, да извадят от джобовете си всички моливи и химикали. Болд трябваше да свали дори връзките на обувките си. Това беше първото предупреждение за състоянието на Страйкър. За да получат разрешение за посещението, Дафи бе преувеличила малко истината, изтъквайки, че е тук, за да проведе сеанс със заподозрения. Присъствието на Болд обясни с желанието да си осигури някаква защита . След стрелбата Майкъл Страйкър бе счупил ръката на един от патрулиращите полицаи и се бе хвърлил сред вихъра на уличното движение с очевидното намерение да се самоубие. Дафи обясни на Болд, че това бе причината за настаняването му в психиатричното отделение и за отказа от страна на лекуващите лекари да позволят пациентът им да бъде разпитан от полицията. Един санитар отключи, а след това заключи след тях вратата на стаята.