Ридли Пиърсън - Без свидетели

— Това хлапе беше свястно. Ясно ли е? Защо тогава ченгетата се интересуват от него?

— Той общуваше ли с останалите шофьори? — попита Дафи.

— Не. Беше единак. И какво от това? И аз не си падам много по пиянските оргии.

— Каква котка имате? — изведнъж го попита Болд. Обичаше да задава изненадващи въпроси, които разсейваха събеседника му. Ръкавите на ризата на Пейсър бяха покрити с котешки косми.

Лицето му се изкриви в странна гримаса, но само част от косата му помръдна. Определено носи тупе, помисли си Болд.

— Обикновена улична котка. Защо питате?

— Как се казва? — продължи да разпитва Болд, докато се хранеше. Умираше от глад.

Мъжът сви рамене.

— Трикс. Трикси. И какво общо има моята котка с всичко това, по дяволите? — Адресира въпроса си към Дафи, която само сви рамене в отговор.

— Нещо да е изчезвало някога от камиона на Колфийлд? — попита Болд.

— Пратките се объркват през цялото време.

— Говорим за камиона на Колфийлд .

— Откъде да зная, по дяволите!

— Има ли начин да проверим?

— Имаме дневници, водим нужната документация, ако това ви интересува.

— Значи може да бъде проверено — заключи Болд.

— Не и от моите хора — нападателно заяви Джери Пейсър. — Не и за моя сметка.

— Но ще ни предоставите нужните документи — предложи Дафи. — Без да ангажирате цяла тайфа адвокати.

— Нямате проблем.

— Завеждате ли фактури на името на шофьора? — продължи да разпитва Болд.

— Никога. Фактурите са на името на клиента. Нашите шофьори постоянно сменят маршрутите, защото според някакво проучване това намалявало риска от злополуки. И трябва да призная, че подобна практика дава резултати, но за администрацията тя е истинско изпитание. — Той погледна часовника си. — Трябва да разберете, че цялата ни работа отива по дяволите, ако отсъствам по това време на деня. Не можем ли да поускорим нещата?

Болд се престори, че не го е чул.

— Компанията „Гремблинг принтърс“ е един от клиентите ви.

— Щом казвате.

— Работата, която вършите за „Гремблинг“, къде се завежда? При „Гремблинг“, при доставчика или и на двете места?

— На двете места. Те се занимават с техните документи, ние — с нашите.

— Искаме тези документи — повтори Болд.

Пейсър посочи Дафи и рече:

— Вече се разбрахме по този въпрос. Хайде! Пуснете ме да си ходя.

Дафи се притече на помощ.

— Една от компаниите, които обслужвате, използва мото или специално име — не си спомням в момента — изписано с червено, жълто и синьо. Трите основни цвята. Може би има и малко златисто и сребристо.

— Откъде да зная, по дяволите!

— Помислете! — настоя Болд. В гласа му се долавяше нетърпение.

Тонът му поуплаши Пейсър. Той взе солницата и я запремята между пръстите си като шайба за хокей.

— Не зная. Струва ми се, че може да е компания за плодове и зеленчуци. „Дел Монте“? Някои от фермерите. Камионите им са боядисани така, че да привличат погледа. Може да се занимават и с цветя. Ние нямаме отношение.

Болд и Дафи се спогледаха. Болд се надигна от мястото си и в движение извади портфейла си.

— Какво? — колебливо попита Пейсър.

Дафи му даде една визитна картичка и му каза:

— Трябва да получим документацията, свързана с „Гремблинг“ незабавно. Веднага. Още в този момент.

— Зная какво значи думичката незабавно . Шофьорите ми не могат да четат, но аз мога.

— Ще я получим ли?

— Имате я.

Пейсър се изправи. Изглеждаше смутен и несигурен. Прокара ръка по тупето си, за да се увери, че все още си е на мястото. Кимна с глава и бързо излезе от ресторанта. Болд напъха остатъка от хотдога в устата си и даде знак на сервитьорката.

— Селскостопанска продукция — обяви Дафи. — Фермери със собствени камиони. Той може да е навсякъде и да продава спанак от някой открит пикап.

През летните месеци фермерите окупираха второкласните пътища из щата Вашингтон, отбивките за почивка по междущатските магистрали и паркингите в търговската част на града.

— Купува зеленчуци, подправя ги със стрихнин и ги продава от каросерията на камиона си. Движи се непрекъснато и убива хора по пътя си.

— Или ги доставя на зарзаватчийските магазини.

— Или пък зарежда ресторанти.

Пейджърът на Болд иззвъня. Той неохотно се пресегна и го изключи. Никак не му се искаше да погледне малкия дисплей и да прочете информацията, изписана на него. Стомахът му се сви от притеснение — в действителност това позвъняване бе по-страшно от телефонното обаждане, което чакаше.