Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Майкъл прехвърли тежестта си на другия крак и рязко се завъртя. Третият доберман беше приклекнал на сантиметри извън обсега на катаната, изпод оголените му зъби долиташе глухо ръмжене. Мускулите на великолепното му тяло потръпваха като живи под черната блестяща козина на гърба.

В следващия миг доберманът вече летеше във въздуха, ноктите на задните му крака оставиха дълбоки следи в меката почва. Посоката на атаката беше изненадваща. Вместо към гърлото на противника, песът скота към лявото му бедро. Майкъл светкавично отскочи встрани и назад, тялото му се сви на топка, главата му потъна между раменете. Класическо изпълнение на дефанзивната стойка „узен сатен“. Острието на сабята се стрелна нагоре и наляво, разпра корема на добермана от шията до задните крака.

Животното се стовари на сантиметри от него, устата му зина и разкри острите зъби, въздухът напусна дробовете му с пронизително свистене, очите му започнаха да се оцъклят.

Майкъл се изправи и сведе оръжието си. Пое дълбоко дъх, после катаната изхвърча от ръцете му. Стовари се с цялата си тежест върху тялото на умиращия звяр. Направи опит да се завърти, но тежестта на гърба му беше огромна, остри зъби се впиха в плътта му. „Какво става?“, объркано се запита той. Първото куче! Беше събрало последния остатък от силите си да го нападне още веднъж!

Успя да блокира предните лапи, но задните потънаха дълбоко в тялото му. Макар и богат, арсеналът му от бойни умения не предлагаше никаква защита в случай на близък бой с разярен доберман.

Зърна сабята си на земята, само на сантиметри от ръката му, но едновременно с това безнадеждно далеч. Използваше цялата сила на мускулите си, за да задържи на безопасна дистанция зловещите челюсти на звяра, потракващи на милиметри от гърлото му. Едновременно с това обаче задните лапи с остри нокти всеки миг заплашваха да разпорят корема му.

Жестоките жълтеникави очи светеха с дива ярост, от влажната козина се разнасяше миризма на кръв, миризма на жестока смърт… Майкъл разбра, че едва ли ще има сили да издържи дълго на тази атака.

Челюстите щракаха все по-близо, опитите му да се извърне встрани бяха все така безуспешни. „Трябва да освободя поне една от ръцете си, помисли с помътено съзнание той. Иначе шансовете ми са нула. Трябва да задържа на разстояние тази зинала паст само с една ръка. Трябва да опитам! Сега!“

Рязко издърпа лявата си ръка изпод туловището на звяра, дясната продължаваше да стиска издължената муцуна. Челюстите на добермана се раззинаха още по-широко, натискът му стана неудържим. Сякаш предчувстваше близката си гибел. От озъбената муцуна закапаха кръв и лиги, разстоянието до незащитеното гърло на Майкъл ставаше все по-малко и по-малко…

Пръстите на лявата му ръка се увиха върху хладния метал на цилиндричен предмет. Вдигна го нагоре и натисна бутончето. Облачето антисептичен спрей „Бактин“ нахлу в очите, ноздрите и устата на ожесточения звяр.

Доберманът се задави и отскочи назад. В следващата частица от секундата Майкъл вече беше на крака и посягаше към катаната. Макар и заслепен, звярът отново нападна. Но Майкъл вече беше успял да докопа дръжката на дългия меч. Тялото му се претърколи встрани, острието блесна във въздуха и се стовари надолу. Гръбначният стълб на добермана се скъса като тънка връвчица.

Отхвърли трупа на звяра от себе си и бавно се изправи. През полянката тичаха хора.

Стоеше леко приклекнал, държеше катаната през рамо, с острието назад. Сякаш носеше чадър, за да се предпази от горещите слънчеви лъчи.

От храсталаците, точно от мястото, от което преди секунди се бяха появили доберманите, изскочиха двама мъже с автоматични пушки М-16 в ръце. Майкъл не се поколеба нито за миг. Стрелна се напред с бързината на мълния, катаната изсвистя във въздуха, ударите й — единият вертикален, другият хоризонтален, се сляха в едно-единствено движение. Мъжете се строполиха върху труповете на кучетата.

За частица от секундата остана неподвижен, ушите му опипваха всеки подозрителен звук. Уверил се, че нищо наоколо не издава наличието на непосредствена заплаха, той се наведе, взе ножницата от земята и прибра катаната. После я затъкна в колана си и дръпна сака от клоните на близкото дърво.

Огледа се още веднъж и пое по посока на къщата.

Когато кучетата престанаха да лаят, Уде се намираше на границата на ослепителния кръг светлина, очертан от прожекторите. Изчака точно минута и половина, но не чу нищо друго, освен жуженето на комарите край главата си. Включи подвижната радиостанция в ръката си и натисна бутона за връзка. Никой не му отговори.