Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

— Дадено, шефе — усмихна се Илайн. — Слушам и изпълнявам.

— Боли ли те ръката?

— Малко.

Но той я беше видял при качването й в джипа, затова отби от магистралата и се насочи към Лахаина. Тя му показа пътя до най-близката аптека, той слезе и купи необходимото. Бинт, мехлем против изгаряне, ролка лейкопласт и малка аерозолна опаковка с дезинфектант марка „Бактин“.

Върна се в джипа, напръска със спрей изгорената ръка и сложи опаковката в джоба си. После я намаза с мехлема, превърза я с бинта и го залепи с лейкопласт.

— Сега как е?

— По-добре — усмихна се тя. — Благодаря.

Потеглиха отново, движеха се на северозапад.

Вдясно се издигаше внушителната грамада на планината Западна Мауи, вляво дремеше Тихият океан, прорязан от сребриста лунна пътека. В пристанището тъмнееха корпусите на рибарски корабчета, мачтите им едва се забелязваха на фона на нощното небе. По-навътре в залива беше закотвен луксозен пътнически лайнер с ярко осветена палуба. Вятърът донасяше до ушите им приглушената музика на оркестър.

— Мисля, че имаш нужда от нов приятел — обади се Майкъл.

— Общо взето ми е все едно — сви рамене тя.

Прекосяваха Каанапали — голям курорт с множество хотели и ресторанти. Тук се намираше и единственото кино в цялата област. Десет минути по-късно стигнаха игрището за голф на Капалуа и се насочиха надолу към брега. Там магистралата свършваше. Плъзнаха се край малък универсален магазин и завиха надясно по стария път. Не след дълго щяха да достигнат крайната североизточна точка на Мауи. Там щяха да променят посоката на движение и да тръгнат точно на юг, към Кахакулоа.

Лунната светлина, която допреди миг падаше върху лицето на Илайн, сега хвърляше бледите си отблясъци на пътя. Майкъл се принуди да намали скоростта, тъй като видимостта стана измамлива. Привел рамене над волана, той внимателно наблюдаваше пътното платно, очакващ всеки момент асфалтовата настилка да се превърне в два дълбоки и вероятно кални коловоза.

Половин километър под тях океанът неуморно блъскаше острите скали по брега. Флеминг Бийч остана назад, джипът започна опасното изкачване на скалистия връх Хонокохау.

Майкъл изключи фаровете, намали скоростта до пълзене. Трябваше да кара без светлини, за да не го забележи охраната на Дебелака.

Възвишенията преди Кахакулоа.

Някъде на около половин километър по-нататък се беше разбил джипът на Илайн. Подминаха висок, плътно затворен портал. На няколко метра по-нататък джипът свърна в уширение, издълбано направо в гранитната скала. Тукашните пътища имаха доста такива уширения по простата причина, че това беше единственият начин за разминаване.

Майкъл изключи мотора и се обърна към момичето.

— Е, стигнахме — промърмори той. — Вече е време да ми кажеш името на своя приятел.

— Блуто.

— А ти си Оли Маслинката. Хайде, Илайн! Трябва ми името му!

— Ако ти го кажа, ти ще ме зарежеш тук!

— Точно така.

— Но аз искам да дойда с теб.

— Защо?

— Той е шамаросвал мен, забрави ли? Нима не разбираш, че ще ти бъда от помощ?

— Точно затова искам да ми кажеш името на твоя приятел.

Тя тъжно поклати глава.

— Не си дошъл тук, за да се оплачеш на Ичимада Дебелака от приятеля ми…

— Ти също, нали?

Тя се вгледа в лицето му, попаднало в дълбока сянка.

— Май не можем да се доверим един на друг, а? — въздъхна и сви рамене: — Всъщност това е напълно естествено. Аз не те познавам, а нямам навика да се доверявам на непознати…

„Това е лудост, предупреди се мислено Майкъл. Не бива да замесвам странични хора.“ Дори за миг не му мина през главата, че до вчера и той беше страничен човек.

— Искам да останеш тук, Илайн — твърдо каза той.

Обърна се, взе катаната и сака, после слезе. Пристъпи към телената ограда, измъкна от сака клещи за рязане и се залови за работа. Проряза достатъчно широка дупка в бодливата тел и се промуши през нея.

Илайн стоеше безшумно на мястото си. Дупката в оградата остана между двамата, грозно зейнала на лунната светлина. Щурците пееха вечната си песен, нощни птици пляскаха с невидими криле.

— Майкъл! — тихо го повика тя. — Вземи ме със себе си!

Той започна да изкачва възвишението, издигащо се успоредно на пътя.

— Майкъл, не ме оставяй! — прошепна по-високо тя и завъртя стартерния ключ. Фаровете на джипа светнаха.

— Господи, Илайн! — възбудено прошепна той. — Да не си полудяла! Веднага ги изключи!

— Вземи ме!

— Илайн, в името на Исуса! Всички ще ни видят!