Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

— Ти си синът на Филип Дос, нали? — едва чуто попита той и с усилие отвори очи.

Майкъл се отпусна на колене до Илайн и кимна с глава:

— Аз съм Майкъл Дос.

— Баща ти… Обади ми се по телефона… В деня, в който го убиха… — Ичимада Дебелака се закашля, клепачите му потрепнаха и се затвориха. — Ние с него… някога… се познавахме… Когато оябун беше Ватаро Таки… Преди онзи безумец Масаши да узурпира властта за сметка на братята си.

Ичимада дишаше тежко, лицето му започна да посивява.

— Той знаеше, че съм верен на стария му приятел Ватаро Таки… Помоли ме да те открия и да те попитам дали помниш „шинтай“…

В съзнанието на Майкъл изплува предсмъртното стихче на баща му:

— Какво друго ти каза? — напрегнато попита той. — Кой го уби?

— Аз… не знам… — Ичимада напразно се опитваше да поеме въздух, дробовете му отказваха да функционират. — Не е Масаши…

— Тогава кой? — извика Майкъл. — Кой би имал интерес от смъртта на баща ми?

— Иди да намериш Уде — прошепна Ичимада, очите му вече се заковаха върху нещо, което само той можеше да види. — Уде притежава това, което баща ти остави за теб…

Майкъл се наведе към устните му. Гласът на Ичимада Дебелака все повече наподобяваше тихото тиктакане на стар будилник, готов всеки момент да спре.

— Документа Катей — прошепна японецът.

— Какво?

— Баща ти го отмъкна от Масаши… — по всяка вероятност Ичимада вече не чуваше нищо друго, освен собствените си слова: — Масаши е готов на всичко, за да си го върне… Той прати тук Уде…

— Кой е Уде?

— Уде ме застреля — отвори за миг очи Ичимада. — Нима аз не успях да го улуча?

— От него течеше кръв — поясни нетърпеливо Майкъл, осъзнал, че времето неумолимо изтича. — Ичимада! Какво представлява документът Катей?

Погледът на едрия мъж бавно се премести върху лицето на Илайн.

— Питай нея, тя знае… — прошепнаха едва чуто устните му.

— Какво?!

Ичимада Дебелака се усмихна на нещо, което само неговите очи виждаха. Света на отвъдното?

— Вяра и дълг… — прошепна той. — Вече знам значението на тези слова… То е едно и също…

После от гърдите му се откърти тежка въздишка, заедно с нея отлетя и животът.

Майкъл бавно протегна ръка и склопи клепачите на стария воин. Обзе го смъртна умора. Имаше чувството, че може да легне и да спи непробудно поне една седмица. Но пред него стояха важни задачи, много въпроси чакаха отговор.

Бавно вдигна глава към Илайн. Коя е тази жена? Един от първите въпроси, на които трябва да намери отговор. Но не сега. Сега трябва да се махат оттук, да получат медицинска помощ, а след това да си починат.

Илайн се изправи, церемониално протегна ръце и му подаде катаната.

Майкъл я пое и едва тогава се сети, че все още не й беше благодарил за спасението. Избърса с длан кръвта от лицето си и тихо попита:

— Как е ръката ти?

— Боли ме толкова, колкото теб те боли носът — отвърна тя.

— Но това не се отрази на начина, по който боравеше с катаната — отбеляза той.

Тя леко се усмихна.

После го хвана за ръка и го поведе навън. Предстоеше им дълъг и болезнен път обратно към цивилизацията.

Токио

На практика Лилиан Хадли Дос мразеше баща си. Реши да се присъедини към любителската естрадна трупа, с която пристигна в Япония, единствено за да избяга от постоянния тормоз на генерал Хадли.

Действително обичаше да приковава вниманието върху себе си под светлините на прожекторите, но едновременно с това дълбоко страдаше, че е далеч от дома. Липсваха й приятелките, последните клюки в квартала. Нямаше представа какви са модните тенденции, не знаеше дали жаргонните фрази, които употребява тук, вече не са демоде в родината. Често сънуваше един кошмарен сън — прибрала се е у дома и разговаря с най-близките си приятели, а те се смеят на речника й.

Мразеше баща си заради срама, който изпитваше в новата среда, мразеше го още повече заради смъртта на братята си. Именно Сам Хадли беше човекът, който внуши на синовете си чувството за дълг към родината. Дълг! Нима дългът означаваше, че трябва да умрат? Къде е смисълът на подобно нещо? Лилиан съзнаваше, че този свят е луд, излишно бе да търси смисъл в постъпките на хората. Войната се беше погрижила за това.

„Бяхме толкова задружно семейство“, мислеше тя. Помнеше как се смееха и веселяха по време на Великденските празници, помнеше с какво нетърпение очакваше завръщането на братята си от Военната академия за Деня на благодарността.