Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

— Моля — прошепна Мичико, свали обувките си на входа и му направи знак да стори същото.

Дървеният под беше покрит с бледозелени татами. Въздухът беше напоен с аромата на прясно окосено сено. Зад гърба му остана солидната двойна врата от дялани, обковани с желязо греди. Същите такива греди се преплитаха под тавана, в обстановката се долавяше нещо древно, почти феодално. Сякаш изведнъж се бяха завърнали в седемнадесети век.

Прекосиха просторния хол и спряха пред плъзгаща се врата, чиято повърхност представляваше фино копринено платно. Върху него бяха избродирани феникси с разперени криле, оцветени в червено, оранжево и златистожълто.

Мичико коленичи пред вратата и леко я дръпна встрани. Направи знак на Филип да я последва.

Съгласно древната японска традиция гостите влизат на колене в официалните, покрити с татами помещения. Филип стори същото.

— Добре дошъл, господин Дос.

Главата на Филип рязко се повдигна към мъжа, който седеше в средата на помещението.

— Моля?…

— Вие сте изненадан — усмихна се Дзен Годо. — Но мисля, че това е естествено…

Филип направи опит да укроти бясно препускащото си сърце. „Това е човекът, когото трябва да ликвидирам“, объркано си помисли той.

Беше висок и строен мъж с вълча физиономия и блестящи очи, които привличаха като магнит. Косата му беше подстригана късо, тъмна и гъста като четка. Тънките, безупречно поддържани и започващи да посивяват мустачки му придаваха вид на пират.

— Това е дъщеря ми Мичико, но вие вече се познавате — продължи Дзен Годо.

— Вие сте негова дъщеря?! — извърна се към нея Филип, гласът му беше дрезгав и някак чужд.

— Зная кой сте, господин Дос — продължи Дзен Годо. — Зная, че сте отговорен за смъртта на моите приятели Аризава Ямамото и Шигео Накажима.

Имената избухнаха във въздуха като авиационни бомби.

Мичико мълчеше. Стоеше тихо и дисциплинирано като ученичка, ръцете й бяха скрити зад гърба. Филип се почувства предаден, в безнадежден капан.

— Не можете да ме задържите тук — започна да се надига той. — Аз съм член на американската…

Почувства някакъв натиск на врата си и замълча. Обърна се и видя, че Мичико държи дълга катана, а острието й заплашително го докосва по кожата.

— Мичико няма да се поколебае да използва тази сабя, господин Дос — обади се Дзен Годо. — Тя е майстор на кенжуцу, истински сенсей. Позната ли ви е тази дума?

— Да — отвърна Филип, без да отмества поглед от блестящото острие на сабята и изцъклените, сякаш лишени от човешки чувства очи на Мичико. — Кенжуцу е изкуството на боя с мечове — дори за миг не се усъмни в думите на Дзен Годо относно уменията на Мичико.

— Моля да приемете уверенията ми, че няма да ви сторя нищо лошо — продължи Дзен Годо. — Но бъдете сигурен, че Мичико без колебание ще ме защити, ако възникне необходимост…

Филип се отпусна обратно на мястото си. Просто нямаше друг избор.

— Споменахте, че аз съм виновен за смъртта на вашите приятели и делови партньори, но въпреки това няма да ми сторите нищо лошо — промълви той. — Правилно ли съм ви разбрал?

— Вместо отговор искам да ви разкажа една стара история — вдигна глава Дзен Годо. — Поуките в живота трябва да извличаме от своето минало, нали? — беше облечен в официално кимоно от черна коприна, на гърдите му бяха избродирани две бели чапли с разперени криле. Очите и върховете на човките им бяха яркочервени. — Баща ми казваше, че човек трябва да ликвидира враговете си, преди те да са ликвидирали него. Той беше безкомпромисен човек с изключително развито чувство за чест. Но въпреки това никога не пропускаше да се възползва от благоприятния ход на събитията. В един момент стана така, че неговата безкомпромисност се обърна срещу самия него. Многобройните, почти винаги успешни сделки, му бяха създали куп врагове. Толкова много, че той вече не беше в състояние да се справи с тях.

Баща ми беше ревностен шинтоист, дълбоко вярваше в анимизма. Постоянно ми сочеше дървета, части от поточета и езерца, гористи хълмове. Кълнеше се, че те се обитават от духове… После каза, че и в къщата ни живее дух. Бил изключително зъл, опасен за всички, с изключение на него самия. Защото баща ми бил единственият, който се решил да даде на този дух подкрепата, от която се нуждаел…

И тъй, баща ми отишъл при духа.

— Враговете ме обкръжават отвсякъде — оплакал му се той. — Ти ме съветваше да ги унищожа, преди те да са унищожили мен. Но аз не мога да го сторя. Кажи какво да правя?