Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

На Коледа заедно украсяваха елхата, подреждаха под нея подаръците в ярки опаковки. Поемаха чашите с яйчения пунш на майка си и пееха весели песнички. Смешно ли беше това? Не, Лилиан беше убедена, че това е една прекрасна традиция, цяла година се подготвяше за нея. Празниците бяха нещо свещено в живота на семейство Хадли, нищо не можеше да ги помрачи. Те бяха почивката, освежаващата глътка кислород, удобството сред един свят, запълнен докрай с военна точност и аскетизъм. Те бяха върховният момент в живота на семейството, оазисите, от които членовете му черпеха енергия и решителност.

Сега, след смъртта на братята, всичко това беше само спомен. Гадната война разруши всичко. Вече нямаше стабилност, нямаше го нетърпеливото очакване на празниците. Останаха единствено безкрайните монолози на Сам Хадли по време на вечеря. Монолози, които по-скоро приличаха на сухи лекции по теория и тактика на бойните действия.

Една вечер, няколко седмици преди Лилиан да се запознае с Филип, генералът каза:

— Смъртта е необходим, а често и полезен продукт на войната. Тя е нещо, което наподобява естествения подбор, оцеляването на най-годните… Войната е едно особено състояние на човечеството, нещо като отърсване… Появявала се е циклично в неговата история, положително ще продължава да се появява и в бъдеще. Подобно на библейските потопи, тя прочиства земята, подготвя я за едно ново начало…

Лилиан не успя да се сдържи и за пръв път се опълчи срещу мнението на баща си.

— Грешиш! — остро отвърна тя. — Войната е зло. Войната означава забрава за мъртвите и отчаяние за живите. Говориш точно като нашия проповедник. И двамата засягате монументални, ужасни събития, жизненоважни за хората, сякаш те са някаква детска игра!

Трепереше от напрежение, усещаше изпълнените с недоумение погледи на родителите си. Какво е станало с тяхното весело и добро момиченце, очевидно се питаха те.

— Нима не разбираш какво е направила твоята любима война, твоето „средство за естествен подбор“? Тя отнесе двамата ти синове! Според твоята теория излиза, че Джейсън и Били са били негодни за живота, че са отпаднали от надпреварата, или както там наричаш тази идиотщина!

У Филип тя видя пътя към спасението, струваше й се, че това е нейният рицар с непробиваема броня. Свети Георги, който или ще прободе ужасния змей в живота й, или ще я изведе от неговите владения. И той беше военен като баща й, но с това се изчерпваха приликите между тях. Защото по отношение на характер и темперамент Филип Дос и Сам Хадли бяха коренно противоположни личности. В допълнение от Филип се излъчваше някаква непонятна тъга. Лилиан по-скоро я чувстваше, отколкото разбираше, но това беше без значение. Тя я привличаше така, както северният полюс привлича стрелката на компаса.

Именно тази тъга някак я амбицираше, изпълваше я с енергия и желание да я открие, идентифицира и замести с нещо друго, нещо свое… В това отношение Филип се нуждае от мен толкова, колкото и аз от него, казваше си тя. Заблуда, разбира се. Но почти всички бракове се градят върху заблудата на единия от партньорите, а често и на двамата. Това, разбира се, трудно допринася за тяхната здравина и продължителност. Резултатите са два — бракът или се разрушава, или продължава да съществува върху остатъците от разбитите илюзии и самотата. Подобно на отегчени пътешественици, които обикалят из позната до болка пустиня, вместо да търсят нови територии, Филип и Лилиан продължаваха да обитават изстиващия труп на своя брак, без да си дават сметка какво точно му липсва.

После Филип откри Мичико.

Но какво остана за Лилиан?

Денят беше слънчев и ветровит, седмица след като се запознаха, Филип и Мичико се видяха за втори път. Той я покани на пикник. Разбира се, в началото на пролетта беше все още твърде рано за закуска на открито, но отоплението в колата на Филип беше напълно достатъчно.

Някъде по средата на пътя Мичико докосна ръката му и каза:

— Преди хапване искам да ви покажа едно място.

После се зае да го насочва. Улиците на града бяха задръстени, измина доста време, преди да излязат от центъра. Озоваха се в района на Дейеншофу — квартал, който Филип почти не познаваше. Тук преобладаваха просторни вили в традиционния японски архитектурен стил, уличките бяха тесни и тихи, оградени от великолепни градини, величествени японски кедри и високи огради от преплетени бамбукови пръти.

— Къде отиваме? — попита Филип, когато Мичико го поведе по камениста пътечка, водеща към голяма къща, почти напълно закрита от гъста зеленина.