Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Още едно от нещата, на които не обръщаше внимание баща ми, помисли си той, докато ловко се справяше с ключалката.

Влезе в полутъмното антре, спря на място и се ослуша. Стенанията и пъшкането в една от съседните стаи го накараха да изпита чувството, че е попаднал в зоологическата градина. Над тях доминираше ритмичното поскърцване на пружина.

В ръцете му се появи кълбо тънко, но изключително здраво въже от волска кожа. Предпочиташе го именно заради здравината и малкото тегло.

За секунда установи, че двамата хавайци се забавляваха в една обща спалня. Вратата беше открехната, той с лекота надникна вътре.

Единият беше окупирал леглото. Яхнал момичето си, той работеше здраво, с ритмичността на робот. Другият лежеше по гръб на пода, момичето беше отгоре. Движенията на таза й бяха силни и също така ритмични, ръцете й бяха опрени на гърдите му. Хаваецът лежеше със затворени очи, изражението на лицето му издаваше силна наслада.

Обувките на Уде бяха с тънки гумени подметки, правени по поръчка в Токио. Те не издадоха никакъв шум, когато той пристъпи в стаята и затвори вратата зад себе си.

Пет човека в едно тясно помещение, единствено той беше напълно неподвижен. После тялото му изведнъж се превърна във вихрушка.

Стрелна се по посока на леглото, сграбчи ръцете на хаваеца и ги изви над главата му. Въжето от волска кожа се уви около китките с лекота, която можеше да го види единствено в каубойските филми, възелът стана светкавично, здрав и надежден. На практика той се стигаше толкова повече, колкото хаваецът се бореше да се освободи.

Почти без да прекъсва движението си напред, Уде се извърна към двойката на килима. Кракът му се стрелна напред, стоманеният връх на обувката потъна в гърлото на момичето. То подскочи и се закашля, тялото му се плъзна встрани и откри потръпващия от възбуда член на втория хаваец. Уде я блъсна в момента, в който очите на мъжа започнаха да се отварят, все още замъглени от насладата. Юмрукът на Уде го улучи малко под гръдния кош, човекът се сви. В следващата секунда и неговите китки се оказаха омотани във въжето от волска кожа.

Дочу някакъв звук зад себе си и светкавично се обърна. Първото момиче правеше опит да хукне към вратата. Кракът му излетя напред и влезе в контакт с бедрото й. Отдръпна се назад и се извърна миг преди тялото й да се стовари на пода.

Хаваецът на леглото беше успял да се изправи на крака.

— Кой си ти, за бога? — извика той с изтънял от страх гласец.

Уде го повали на пода с добре премерен ритник и се зае да връзва китките на момичетата. Свърши, изправи се с въздишка на облекчение и загледа безпомощно мятащите се тела. Онзи на пода, съвзел се от удара в корема, вдигна крака и болезнено изрита Уде в областта на таза. Японецът изпъшка, после се извъртя и заби острия нос на обувката си във врата на нападателя. Стори го със злоба и това се оказа фатално. Вратът на хаваеца се строши и когато Уде се наведе да го погледне в очите, те вече бяха замъглени от смъртта.

— Ти го уби! — изрева другият хаваец, а момичетата се разцивриха.

— Същата съдба чака и теб, ако не проговориш — дрезгаво го предупреди Уде.

— Какво да проговоря?

— Искам да знам каква е задачата, която ви възложи Ичимада Дебелака.

— Кой е този Ичимада Дебелака?

Уде използва ръба на дланта си. Ударът беше добре премерен и точен, право в сърцето. Хаваецът потръпна от болка и ужас. Лицето му пребледня, устата му широко се разтвори. Уде чакаше.

— Отговаряй — заповяда след малко той.

— Катафалка — прошепна хаваецът. Очите му бяха затворени, въздухът излиташе от гърдите със свистене. — Жената караше катафалка…

— Какво?

— На летище Кахулуи! — извика хаваецът. — Катафалката дойде да прибере някакъв труп, пренесен от континента.

— Откъде по-точно?

— Ню Йорк, може би Вашингтон… Не съм сигурен.

— А вие защо бяхте на летището?

— Заради червеното въженце.

— Какво е това?

— Развържи ме и ще ти покажа — отвърна хаваецът.

Уде разхлаби тънката волска жила и отиде заедно с него до едно от чекмеджетата на скрина.

— Ето — хаваецът разрови бельото си и измъкна късо усукано шнурче с тъмночервен, почти черен цвят.

— Откъде го взехте? — попита Уде и го пое в ръцете си.

— От багажното отделение на летището. Ичимада ни прати да вземем ключа от един хотел. Оставен бил на името на Майкъл Дос.

Синът на Филип Дос! Уде почувства, че е на крачка от разплитането на загадката.

— И тогава видяхте катафалката, така ли?